Чували ли сте мисълта: „Бог винаги отговаря на молитвите ни. Просто понякога отговорът е „Не“?

Тази седмица Бог отговори по този начин на моя молитва и мечта. Това не е първото „не“ в живота ми, нито сигурно ще е последното. Днес познавам повече Бог, отколкото преди 16 години, когато повярвах в Него. Сега това „не“ не може да разбие живота ми и да събори вярата ми, но въпреки това донесе разочарование и доста въпроси.

Едно „не“, когато не е за някаква прищявка, а за нещо, което ценим, желаем и копнеем, би могло да ни натъжи и разочарова, да ни накара да се чувстваме като хора, които са изгубили нещо. Това не е лошо и не е проблем, поне не и в началото. Да загубиш някого или нещо, е много болезнено. Всеки е изпитвал подобно усещане в даден момент от живота си. Понякога отказваме да признаем загубата си и да й обърнем внимание. Това е опасно и може да навреди на живота ни задълго. Но изразените и изживени емоции водят до това, болката от загубата да намалее и дори ни помага, като обогатява живота ни.

Моята загуба ме накара да премина през някои от т.нар. етапи на скърбене, когато загубим нещо. Какво означава да загубиш? Какво може да загубиш?

Загуба е, когато човек бъде отхвърлен или неразбран. Загуба е, когато загубиш близък или нещо, на което държиш и е важно за теб. Загуба е, когато страдаш физически, психически или духовно. Загуба е, когато имаш очаквания и те не се реализират.

Сигурно сте чували за тези етапи на скърбене – шок, отричане, гняв, пазарене, отчаяние и приемане. Сигурно сте преминавали през тях. Сигурно сте се чувствали неразбрани, отхвърлени, объркани, обезсърчени, омъчнени… Боли, когато не получиш това, което искаш.

Шокът идва тогава, когато разбереш, че си загубил нещо или някого. Това е кратък етап. В него като че ли не знаеш къде се намираш. Усещането е силно, но кратко. При мен беше така. Разбрах, че Бог казва „Не“ на молитвата ми, и се почувствах като човек, който е загубил почва под краката си. Светът се завъртя. Не знаех къде съм и реално ли е това, което се случва.

Бързо дойде отричането. При отричането човек търси иреални възможности да е сбъркал и „не“ всъщност да е „да“. Загубата да не е загуба. Аз се опитах да отложа възприемането на фактите. Опитах се да намеря хора, които да отрекат Божието „не“. И все пак, когато Бог каже „Не“, никой не може да го направи „Да“.

Гневът е, когато започнеш да търсиш някого, когото да обвиниш за своята загуба. Можем да обвиним човек, себе си и най-често Бог за това, което ни се е случило. При този етап често изпадаме в ярост, иска ни се да избягаме от действителността. Понякога се затваряме в себе си и не искаме да виждаме и чуваме никого. Опитваме се да протестираме срещу несправедливостта.

При мен в този случай гневът не продължи дълго. Може би няколко минути, в които ми идваше да крещя от болка и разочарование. Няколко мига, в които исках просто да потъна и да се изпаря.

Аз не преминах през етапа на пазарене. Осъзнавах, че при тази моя загуба няма смисъл от пазарене. Не можех да убедя Бог да промени мнението Си. Нямах какво да Му предложа в замяна. Не можех да въртя бизнес с Всемогъщия.

В крайна сметка стигнах и до отчаянието. Не разбирах защо Бог ми дава „не“ за отговор. Вярвах, че това, което искам, е по Неговата воля и най-вече по Неговите сили. Това не беше първият път, когато Той отговаря по този начин на моя молитва, което ме доведе до кратко, но силно отчаяние, съпроводено с физическа немощ и сълзи. Седях на пода и питах Господ: „Каква е причината за този отговор? Къде сбърках? Каква е Твоята воля? Какво трябва да направя сега?“ Задавах Му куп въпроси. Не Го обвинявах. Не можеш да се държиш непочтително пред Всемогъщия, но исках да разбера. Търсех отговорите за Неговото „не“. Бях на път да се обезкуража и да се предам.

Някъде там, докато се бях проснал на пода, дойдоха няколко окуражителни есемеса и обаждания. Близките ми, които знаеха през какво минавам, бяха инструмент в ръката на Бог, за да лекува скръбта ми, породена от загубата, дошла от Неговото „не“.

Единият есемес започваше с „Йеова Ире. Той е Бог на пълната утеха“. Въпреки разочарованието и болката беше чудесно да чуя, че „Бог е промислил“ и че Той може и иска да бъде мой Утешител.

Разбира се, и на мен, както и на всеки друг, ми е необходимо повече време, за да достигна до последния етап на скърбене – този на приемането. Понякога се случва да зациклим на един етап и да не можем да продължим напред. Понякога се случва да преминем повторно през някой от тях. При всеки човек е различно. Зависи от естеството на загубата, която сме преживели. Зависи от това, дали имаме добра подкрепяща среда около нас. Зависи от характера и темперамента ни. Зависи от това, дали имаме опит с подобни загуби. Зависи от нашата зрелост. И най-вече, според мен, зависи от степента, в която се доверяваме на Бог. А тя е свързана с това, доколко Го познаваме.

Приемането се случва по-скоро на интелектуална, отколкото на емоционална основа. Не си спрял да усещаш загубата, но през сълзите, болката и разочарованието виждаш светлия лъч на надеждата.

В този случай, когато Бог каза „Не“ на моето желание, ми трябваше известно време, за да мога да приема изцяло отговора Му и да се върна към нормалния си начин на живот.

Много ми помогна и фактът, че знам и съм убеден, че „всичко съдейства за добро на тия, които любят Бог“ (Римляни 8:28). Този стих ми даде увереност, че днешната ми болка не е безсмислена. Тя е парченце от целия пъзел, който Бог подрежда в живота ми. Всичко, през което ме прекарва, е целенасочено и не е случайно. Бог иска да ме научи на нещо. Може би все още не знам какво е то, но съм уверен, че е за мое добро.

Всъщност едно от нещата, които Бог ми казваше в дните след претърпяната загуба, е чрез думите на една песен. В нея се пее така: „Смел бъди! Знай, Аз Съм с тебе! – казва Бог. – Аз те изкупих. Призовах те при Мен. Не ще си сам! И когато си в трудност, с теб ще стоя. Не ще си сам!“