„Продава се църква за 1 евро“ – как ви звучи подобна обява? Несериозно, обидно, нахално? Не е ли настъпателно, студено и взривоопасно? Обезсърчаващо… Според емоционалната своеобразност всеки ще добави своето определение. Ще съберем кула от възмущение, учудване, болка.
„Продава се църква…“ – сякаш се готвят за борба денят и нощта.
Светът избира бързата победа.
Светът е за печалбата. Той не опрощава и не търпи загуби.
Светът обича парите.
Когато в църковната сграда от месец на месец идващите намаляват в пресата често се употребява „посетителите“ намаляват, стопяват се, нещо започва да говори за промени, за сътресения.
Сградата, т.е. недвижимият имот, който струва пари, не възвръща вложените средства! И тогава търговците влизат в храма. По избор го превръщат в ресторант, бар, кафене, хотел, магазини…
Храмът се изпълва с блясъка на наддаването, с шума на суетата, егото на непростителността. Жаждата за залагане и печалби се възражда. Открива се още една неексплоатирана възможност!
Хората губят една сграда – тухли, бетон, стъкло, дограма. Паметта се изтрива и написва наново с друг шрифт и по различен начин.
Градът, селото се прощава с място, където са се приютявали хора, за да споделят, получат насърчение, отправят молитви, където се пее и хвали Бог.
Крачка назад, отстъпление на вярата ли е това, компромис, или естествен ход на Последните времена? Духовното срещу материалното. Имането срещу нямането. Нормите и Божите заповеди срещу толерантността – разтегляща се до безкрайност. Щом в една църква липсват християни, липсва живот, тя е мъртва. Независимо дали вратата й е отворена, или запечатана. Това е сграда. Само квадратни метра площ и цена.
Време за страх ли е?
Време за плач ли е?
Бог не обитава в ръкотворни храмове, но те подслоняват измръзналите, гладните и жадните, изгубилите пътя, уморените… Дават сигурност и подслон.
Някога Юда предаде (продаде за 30 сребърника) Христос.
Днес потребителското общество не изпитва нито грам свян или неудобство да продава църкви и манастири. Какво ли следва оттук нататък?
Защо ли си спомням за една африканска приказка, където на принцесата бяха сложили листа върху очите и тя не виждаше? Но в необичайната история сюжетът е подчинен на любовта и сбъдването на мечтата.
А днес удобството и безразличието действат като тези смокинови листа. Виждаме ли, или виждаме само онова, което ни успокоява?