Приключи! Събранието ни продължи 4 часа, но най-накрая свърши. Срещата ни не беше много по-различна от другите. Все пак екипът ни се събира всяка седмица и в продължение на няколко часа обсъждаме актуалните неща в работата ни. Става въпрос за различни случаи, в които са възникнали трудности и за които търсим съвет и подкрепа, за да можем да се справим. Обсъждаме и планираме задачите, които стоят пред нас за настоящата седмица. Задължени сме да присъстваме, а и самите ние държим да сме там, понеже сме наясно, че когато работиш с хора, можеш да изпаднеш в трудна ситуация, в безизходица и да не знаеш какво да предприемеш и как да реагираш. Осъзнаваме нуждата си от тези екипни срещи.
Повечето пъти събиранията минават в добър тон и се провеждат в спокойна атмосфера, но не и днес. Въпросите, които дискутирахме, бяха наистина трудни. Мненията, които давахме, бяха различни. Посоките, които предлагахме да поемем, бяха разнообразни. Всеки от нас смяташе, че знае верния отговор.
В крайна сметка приключихме и аз се замислих за различното мнение и доколко то ще навреди на екипната ни работа с моите колеги. Може ли то да ни попречи да виждаме ясно целта, която имаме пред нас, и да я следваме заедно.
Мислено си представих какво би било, ако всички ние бяхме роботи. И вместо да мислим, да чувстваме, да решаваме и да избираме, сме предварително програмирани. Колко по-лесно би било? Представете си екип от роботи, който предварително е програмиран и така всички следват една цел. Вървят към нея по един и същи път. Изразяват едно и също мнение. Помислете си колко много скандали и конфликти биха били избегнати.
Така бихме преодолели всички разногласия на работните си места. Така бихме се справили с раздорите в семействата си. Така бихме предотвратили всяко разцепление в църквите си.
Помислих си: „Господи, искаш от нас да живеем в единомислие (Пс. 133:1, ІІ Кор. 13:11), да бъдем с една мисъл, да говорим в съгласие (І Кор. 1:10). Защо тогава Си ни дал свободна воля? Защо Си ни дал право на избор? Защо не Си ни програмирал предварително, а Си ни направил по Свой образ и подобие? Нямаше ли да Ти бъде по-лесно, ако вместо хора беше създал армия от роботи? Така със сигурност щеше да има световен мир, понеже всички щяхме да мислим еднакво, щяхме да сме Ти послушни и покорни и нямаше да страдаш, че Си ни създал“.
Мислено се пренесох в църквите ни. Може би мечтата на всеки ръководител на църква е да има единство и единомислие в паството му. Понякога толкова силно го желаем, че вместо да се опитваме да го съхраним и изградим, организирайки модерните тиймбилдинги, се опитваме да унищожим различното мнение и да отстраним другомислещите.
Каква е причината толкова да ни е страх от различното мислене и да приемаме за враг всеки, който го изразява?
Знаем, че Бог говори „за името на нашия Господ Исус Христос всички да говорите в съгласие и да няма раздори между вас, но да бъдете съвършено съединени в един ум и в една мисъл“ (І Кор. 1:10), но това означава ли, че е грешно човек да мисли по различен начин?
Ако приемем, че този стих, а и подобните на него говорят, че винаги и за всичко трябва да бъдем абсолютно на едно и също мнение, можем да се върнем към представата за църква от роботи.
Единството не означава еднаквост. Разсъждавайки по тази тема, изчетох различни текстове. Един от тях ми направи силно впечатление. Мисля си, че мнението ми е подобно на автора на коментарите на Стария и Новия завет – Уилям Макдоналд.
В коментара си за Псалм 133, където се казва: „Ето колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие“, той пише, че единомислието не изисква хората да имат абсолютно еднакво мнение за всичко. Такова е необходимо само по въпросите с фундаментално значение, но по второстепенните въпроси има свобода за различни гледни точки. Той добавя, че може да има единство без еднаквост и абсолютно единодушие. Според него Бог никога не е искал да имаме едно и също мнение по всички въпроси, а е достатъчно да е така по основните.
В една от своите интересни истории Макс Лукадо пресъздава измислен разказ между двама християни. Разбрали, че са вярващи, понеже всеки от тях държал Библия. Заговорили се и установили, че и двамата вярват в непорочното зачатие, Божествеността на Исус и Неговата жертва на кръста за всички хора, за неизбежното Му връщане, за боговдъхновеността на Библията.
Оказало се, че двамата принадлежат на една и съща деноминация, и накрая, когато вече били сигурни, че са открили в другия истинския вярващ, дошъл много важният въпрос: „Амвонът ви дървен ли е, или е от плексиглас?” Това предизвикало конфликт, защото в едната църква проповядвали от амвон от плексиглас, а в другата – от дървен. Двамата християни се разделили, като се обвинили един друг, че са еретици.
Макс Лукадо добавя, че ние не трябва да създаваме единството, а само да го поддържаме. Според Макдоналд истинските врагове на единомислието са ревнивостта, клюката, клеветата, критикарството и липсата на любов.
Чудя се кой определя въпросите от фундаментално значение и кой определя какво е правилното мнение по тях. И още – как се държим, когато някой е на различно мнение от нашето? Крещим? Настояваме на своето? Изискваме зачитането на авторитета ни? Разговаряме? Обясняваме и убеждаваме? Заплашваме?
Наскоро чух, че двама служители заплашили трети, понеже били разочаровани от различното му мнение и от това, че не се страхувал да го заяви.
Бих искал отново да цитирам Уилям Макдоналд, според когото във всичко трябва да господства Духът на любовта и въпреки различните ни мнения трябва да се опитваме да избягваме конфликта.
На това ни учи апостол Павел във ІІ Коринтяни 13:11, където след заръката да бъдем единомислени е добавена и тази – да живеем в мир. На друго място пак той казва, че доколкото зависи от нас, трябва да се стараем да живеем в мир с всички (Рим. 12:18). Става въпрос за усилия, които полагаме, и за стремеж, който имаме. А в Римляни 15:5 пък се казва, че Бог може да ни даде единомислие, изхождайки от Неговото учение и пример.
Понякога да се достигне до общо мнение не е толкова лесно. Не става само със себеубеждение и напъване. Библията ни дава пример и за това. В ДА 15 пише за изпращането на Варнава, Павел, Юда и Сила на мисия. В стих 25 се казва, че презвитерите са „дошли до единодушие“, т.е. извървели са път, докато стигнат до едно общо мнение. Може би са говорили, изразявали са различни мнения, давали са разнообразни обяснения, докато в крайна сметка са се обединили около едно.
Понякога при нас това липсва. Ние си мислим, че ако сме авторитет, поставен от Бог и от хората, достатъчно е да кажем думата си и всички да извикат „да“. Не търсим екипност, а се опитваме да управляваме сами.
Единодушието е жизненоважно и е богоугодно. Трудно могат да живеят хората в едно семейство, ако не се стараят да изграждат единодушие. Трудно би било да се работи успешно в един екип, ако всички не се опитват да бъдат единомислени. Трудно биха могли да израстват вярващите в една църква, ако не издигат Бог с един глас и не прекарват заедно време в Божия храм.
Важно е да не забравяме, че единодушието не изисква еднаквост. Все пак частите на тялото са различни, но могат да работят в единодушие, ако са управлявани от главата. Така ще знаем, че различното мнение всъщност не е толкова страшно, а даже може да бъде полезно.
Това, което много харесвам в работата си, е свободата, която ни се дава да имаме различно мнение. На него не се гледа като на заплаха, а като на възможност. То е търсено, понеже може да даде различен поглед върху проблемите.
Често се случва ръководителят да каже: „Това е моето мнение. Аз виждам така нещата. Вие какво мислите?” Впоследствие той взема крайното решение, защото е водач и отговорността е негова, но остава широко отворена вратата за споделяне на гледни точки.
Бихме си спестили много житейски конфликти, ако следваме мъдрия принцип на Августин Блажени: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов!”