Наблюдавам сутрин, как от контейнерите зад магазина един възрастен мъж с червена кола и куче на име Енцо рови и събира продуктите. Вчера се спрях и започнах да броя колко хляба извади от черния найлонов чувал и ги прибира в своя… после се отказах. Помислих си, че и нашето куче обича да похапва хляб, но от трапезата ни рядко остава… Хвана ме яд на това разточителство. Хляб, който някъде по света не достига… Хляб, който би зарадвал гладния стомах… Хляб, който става на галета… Сигурно мъжът изхранваше с него домашните си животни. И все пак…

Не ми е за първи път. Случвало ми се е и „да документирам“ с очите си как от служебен микробус хвърлят различни видове тестени изделия в канала на патиците. (Даже опаковани, домързява ги да ги отворят.) После водата става на бели островчета – събират се птици и заприличва на весел кът – борба между най-бързите и нахални, или на тъжна картина от всекидневието на века. Век на недостиг и на излишество едновременно! Ад и рай – зависи ти от коя страна си.

Питала съм защо се изхвърлят хлябовете, а не се намалява цената им и да се продават. Не било икономически изгодно, а и производството не бива да спира. Което се е продало – добре, което е останало след приключването на работния ден – бракува се и на боклука!

Живот без грим и пудра, без сантименталности! Богатите не са гладни, те са ненаситни! Но това е всеизвестно! Остава да виси над всяка човешка съвест въпросителната, как да нахраниш поне едно изгладняло човешко сърце?

Не вършим ли и ние подобни гадости? Не заклеймяваме ли, не съдим ли, не коментираме ли, не правим ли присмехулни муцуни… Да пощипнеш някого с думи, да го „хванеш на местопрестъплението“ е като разплитане на чорап – успокоява и насочва мисълта към следващо одумване, после добавяме в сюжета още герои, нова тема… безкрайност! Подхвърляме си думите, подобно баскетболна топка, и даже се забавляваме. Оправдаваме се, че вършим полезна работа: даваме мнение (какво като не са ни го поискали?), осветяваме ситуацията с различна гледна точка (е, прожекторът ни е повреден, но…), олеква ни, че някой се е спрял и ни изслушва, че сигурно сме били полезни.

„Не хвърляйте бисерите на свините…“, дочувам тих глас. Не съм в клас и никой от съучениците не ми подсказва. А не съм ли на съдебната скамейка?! Плашеща мисъл!

Сещам се, че и думите понякога създават безредие, пречат, затлачват още повече неразборията. А и ако не те чуват, ако не желаят да те изслушат… Присмехът е най-малкото зло, можеш от прибързаност и недомислие да пропилееш шанса за привличането на една човешка душа към правия път, да проиграеш момента заради бъбривост… Защо толкова обичаме да слушаме ехото от гласа си? (Но това е друга тема…) А ако хвърлят камък по теб…

Има време, когато говоренето ти е мехлем. Оживява ума, полива душата на слушателя.

Има време, когато е прах и вятърът ще го вдигне и обърне към лицето ти.