Кое ни смущава и кое ни радва? Кои везни натежават и непрекъснато ли едната тежест се съревновава с другата? Борбата за черни и червени точки не остана ли пейзаж от детската градина, или възрастните са криещи се зад маска и грим дечурлига? Все чакащи да ги насърчават или стопират със звука на свирката? Клатушкаме ли се като платноходка със скъсани платна, следвана от хищни риби, или бинокълът ни е с изтекъл срок на годност?

Повече сме страдащи или устояваме на листопад след листопад от разочарования. Приличаме на плачещи върби или на здраво вкоренени дървета с поглед нагоре. Ако ситуациите правят пропасти пред теб, небето е зад мрежата някъде далече, приятелите се отдръпват, подобно подвижни мостове, които нощем се прибират, за да не мине и една стъпка, и светлините блестят като оазиси.

И ти, ти се оглеждаш – сам си. Сам ли си, или си придобил навика да гледаш единствено видимото, набиващите се цветове, крещящите надписи, дебилните думи, които кръстосват из делника ти? Приучил си се като мнозинството да очакваш карнавал, дисководещи да се грижат за настроението ти и да определят какво ще танцуваш. И си загубил всякакво желание дори лениво да изслушаш изповедта на непознат, който търси разбиране или минута съчувствие.

Радостта лукс ли е? Радостта колебание ли е? Кой я натика в „крайните квартали“ на живота ни – ние самите или обстоятелствата, колебанията ни, загорчалите ни сутрини без слънце и празна чаша? Тъгата по-лесно ли се ражда в сърцата ни и не е ли е толкова претенциозна на колко квадратни метра жилищна площ ще я настаним и с какъв изглед ще бъде терасата ни, а защо пък ни е тераса? Опитът ни усъвършенства, изгражда, калява.

А тъгата? Не е ли тя отклонение, подхлъзване, връщане отново назад? Не е ли тъгата дрехата, която не ни отива, а все я държим в ръцете си и пак я мерим? Тъгата става за чернова, за първо и второ засилване на височината, но нали ние сме заявили на глас и наум, че сме победители. Тъгата е в състояние да гилотинира силата ни да сме различни, да мислим по друг начин, да загърбваме сивотата и да избираме тесния път.

Радостта! Не изтича ли от скъсаните джобове? Можем ли я да осъзнаем, да й се възхитим, да й позволим да е с нас?

Пълна ли е радостта ти, ако миг преди това си се чувствал напуснат заради нежеланието ти да се поддадеш на първосигнални предложения и намеци за „неописуеми изживявания“? Заставаш ли над тъгата, над нейните „облаци“, за да дочакаш, да предизвикаш, да измолиш радостта си? Радостта, че си Божие творение, човек по-горен от твари и ангели край теб разперват криле и те закрилят?

Когато тъгата „снася яйце“ – поредното си уж огромно яйце, радостта ти ще съчини нова песен, ще преоткрие поводи за доброта, ще си спомни възнаградените усилия, удовлетворението да не поставяш своето его винаги начело и винаги с най-много точки. И старото ще е отминало.

Радостта и тъгата – и двете са в теб. Част от мисълта и погледа ти. Бялото и черното. Денят и нощта. Понякога е по-лесно и по навик приемаш едната половинка, но ти загорчава. Понякога ти се струва невъзможно да се изправиш, да се отдръпнеш от обичайните навици и да се надскочиш. Мускулите на краката са омекнали и всяко усилие ти докарва болки и умора.

А мускулите на мисълта? Главата те наказва с главоболие, ако я настроиш на други честоти, а нима плуването по течението беше мечтата ти? Беззащитен ли си да се откажеш от всеобщите правила? Чия крепост е сърцето ти?

Защо ли се двоумиш? Радост или тъга?

Избирам радостта!