„Снощи бях на литературно четене и беше страхотно преживяване. Изпихме по чаша червено вино в един прохладен двор, на запалени свещи. Слушахме разкази и стихове. Прочетох мои неща… Имаше овации!
Ах, животът понякога може да бъде толкова интересен!“
Из писмото на една приятелка
Животът! Той ли посивява – оскубан от новоизрасли тръни, ние ли забравяме да използваме всичките бои от палитрата на света, които са ни дадени? Очите ни ли са притворени, сетивата ли се уморяват, четката ли се изхабява… Напъваме се да обхванем повече, а платното побира малък къс от впечатления. Понякога лошото ни спъва и вместо да го отхвърлим и забравим, ние се вглеждаме в него като в скъпоценен камък и му отдаваме значение и време. Тълкуваме часа на появяването и проверяваме остротата му. Похабяваме силите си и себе си да го разгадаваме, изучаваме и едва ли не превъзпитаваме…
Бялото и черното.
Горе и долу, по стълбите или с асансьора? Гладни или преяли… И каквито и въпроси да имаме, както и да мъдруваме – ситуацията зависи от нашата гледна точка, нашите приоритети, вглеждането ни. Какво ценим, какво разрушава равновесието ни… Устояваме ли на доброто, на истинското, неувяхващото, или сме изкушени от дрънкулките на рекламните пана и лакираните стари вещи?… От латерната, която вече се е екипирала с последните технически новости. И е в състояние да ни заблуди!
Гледаме горното, не нанадолнището. Фокусираме се върху радостта, не върху болката. Помним Бог, а не дявола. Мислим занапред, а не за кривиците, кръстопътищата и дупките в мрежата.
Като черно-бялата фотография. За някои е демоде, отживелица, с повече недостатъци, отколкото качества. Цветовете се губят, очите не възприемат дъгата от багри в предметите и хората… Но в многоцветието не се ли разсейват оттенъците, не се размиват чертите, не се ли обезценяват важните образи?
Бялото и черното стават „начало на семейство от десетки роднини“. Топваме след бялото червено и ето ни розово, добавяме и зелено… пробваме какво се е получило… Трием, опитваме отново с още бои…
От многообразие се загубваме и се отдаваме на възхищение на детайлите, на подробностите, на светлинните ефекти. А неразвалящото се, а оставащото топло и при минусови температури, и при спряно парно, и при взимане на студен душ…
Подготвени ли сме да отличим главното от маловажното? Екипирани ли сме за прехода, траещ един живот? Пробвали ли сме своята устойчивост на шум, натиск от случайни срещи, хвалебствия и извинения, че „за всяко отклонение има първи път”?… А първият път ще бъде ли последен?
Отговорът не е задължителен. Не го очакват в следващата минута.
Отговорът за черното и бялото, за размиването и преливането от пусто в празно, за търсенето на злато в ситото на каменомелачката… ще го даваме през идващите си дни. Докато сме на Земята.