Представете си следната ситуация: жената и мъжът са се разделили. От шест години.
Тя е останала в апартамента, наследен от майка й. Двустаен, с отделна баня и тоалетна. На четвъртия етаж. Ремонтиран наскоро.
Той се е изнесъл. В друг квартал, но в същия град. Дори случайно не се засичат.
Част от вещите му са останали. Жената ги е сложила на остъкления балкон с източно изложение. Голям е и побира масата и двата плетени стола, където приема на кафе или чаша бяло вино приятелката си. Погледът й често се плъзга по шкафа с плочите и дисковете, слушани заедно в някогашния им съвместен живот, голяма част надраскани, по подвързаните с кожа списания и речници. Уж не я дразнят, уж е свикнала с присъствието ми – даже всяка събота преди гостуването на приятелката си избърсва прахта. Но напоследък усеща, че я притесняват. Все едно я наблюдават и измъчват. Внушава ли си? Разведена е и скандали не я заплашват.
Не е ли време да поразчисти? Мястото й трябва. Мисли да постави цветарник и аквариум за малкия си племенник, който често й гостува.
Телефонира отново на бившия съпруг. Той сърдито й забранява да изхвърля вещите му, но и не обещава да намине, за да си ги прибере. Тя решава да ги свали в мазето. Приятелката ентусиазирано я подкрепя и е съгласна да помогне – блокът е без асансьор!
Дали не само по стаите ни, но и в нас не прашасват чужди или вече отчуждили се от потребностите ни предмети?… Отпътували от живота ни, изхвърлени от настоящето… Били са ценност някога. Стойностни за спомените, за миналото. Излишни, заемащи площ и причиняващи днес неприязън, нежелание, леко сърцебиене.
Движимо имущество – ще се набута по ъгли или на тавана, в гаража… За да не дразни реалността ни, да не ни побутва назад. А когато не става дума за предмети, а за чувства, емоции и преживявания, които се прикриват зад сведен поглед или режисирана предварително и с много репетиции усмивка и нетрепкащ глас… Уж силата да съветваме другите идва навреме и предизвиква ефект, а щом се отнася до нашата собствена градинка… Колко трудно се махат там „плевелите“ от миналото, с което не сме се развели. Все протакаме. Все отлагаме. Бутаме вратата и лекомислено се надяваме да ни забравят, да се заемат с по-важни дела. Но това, от което се боим, никак не се плаши от нас!
Уви! „Помитането“ на нашата собственост ни чака. Дебне и измъкване няма. Ще се получи ли нормално и без излишни нерви, ако се гледаш в огледалото и изговориш на глас, високо пред себе си, единствено пред съвестта си нещата, които ти тежат и те дебнат в тъмното? Може пък да напишеш на лист рано сутрин, когато домашните ти спят, всички вълнения, преливащи ситуацията, подобно кана с вода, в най-неочаквани мигове.
Тясната рокля ще подариш на слабичката си съседка. Как не си се сетила, че жълтото ще отива на матовата й бляскава кожа! Широката дреха ще стесниш. Неносеното никога сако, на което вече не одобряваш цвета и не отива на издължената ти фигура – защо да не го предложиш на братовчедката си или на новата колежка… А небивалиците, изпречващи се на пътя ти като непознат знак, и равновесието, започващо да се клатушка?
Забележката, направена под влияние на импулсивността… време е да я забравиш. Погледът и репликите на баща ти, когато тръгваше да кандидатстваш не по специалността, която той ти препоръчваше и държеше да го наследиш? Няма ли да си поговорите най-сетне като големи и умни хора
Спомни си, че има време за всичко под слънцето… Е, дошло е време за изхвърляне, за освобождаване на пространства около и вътре в теб. За повече светлина и отхвърляне на багажа, който понякога е и невидим, но притиска мисълта и гърба ти, походката. Нужда от санитарен ден за личността!
Лекомислените постъпки и разговори са част от израстването ни, метри от крачките ни, минути от деня, чрез който осъзнаваме и разбираме кое е най-правилно да предприемем и как да реагираме на изненадващи ходове от шахматната партия на всекидневието. Дори да имаме домашна помощница, не бихме оставили на нейните ръце и взискателност почистването на собствените си „петна“.