Връщането към миналото невинаги носи романтични отпечатъци. Дори да сте заклети романтици и оптимисти! Не е деликатес и в най-добре заредения магазин. Корените му са живи и те протичат през нас, през живота ни, но човек поема дъх и диша, гледайки нагоре и напред. Тичайки след мечти и сънища. Дори да се спъва и да му се струва, че те повече се отдалечават, а не приближават. Тичайки по нещо неопределено понякога, но с измерения, които постепенно се откриват и наслагват ясни отпечатъци върху щрихите на деня.
Заравянето в спомените е отказ да бъдеш в реалността. Прибавяне на дърва за огъня, който грее в минало несвършено време. Поглед и крачка назад. Но дори и в тангото крачките са две напред, една назад…
Миналото ще отваря вратите към себе си – то е жадно както доста хора за внимание и време, ревниво е, няма да ти откаже достъп, но оттам ти не си наливаш бистра вода, а трупаш още жажда, огън всеизгарящ и болка. Миналото умее да дърпа и да ти пречи, ако е наситено с тревога, ако не си го надживял. По-точно – ако не си пожелал да надскочиш егоизма и бодлите на езика си.
Миналото е коприва, която жари дните ти, ако непрекъснато береш спомени и се нуждаеш от „кръвопреливане“ на ситуации и реплики със задна дата.
То е фенерът, с който осветяваме пътя си и виждаме нататък. Без светлината му не можем, но тя средство, не цел и пристан. Осветява, разпръсва демоничните сенки, но не топли. Пристанище, където не пристигат нови плавателни съдове.
Миналото е гърне, заровено в градината ти, и ти знаеш точното му място. Въпросът е какво съдържа гърнето: взривоопасна смес, жълтъци, с които не се купува щастие, независимо какво означава то днес или след три преки и две пълнолуния, или завързани с панделка с вече неопределен цвят купчина любовни писма. „Обичам те…“, пише там. „Ако знаеше…”.
Миналото е всякога с нас. Помага ни. Пренася ни на по-сухото и слънчево островче. Ако го оставим да си разглежда албумите и да се излежава. В своето си време. То може да ни липсва, но ако непрекъснато го ухажваме… ще пропуснем настоящето. Нали не сме се затворили в архивите?
В първите страници на живота ни вероятно личат следите на грешки и кошери, пълни с търтеи. На горчив мед… На несъвместимост между две царици в един кошер… Е, и… Миналото е мъртво. Миналото говори на друг език. Ние сме се научили да вярваме, да не се озъртаме и да не измисляме страхотии заради неуравновесеността на някои хора. Заради високия ни ръст и страха, който е нисък, но жив.
Миналото не е теория, но нали и на практика то е зад гърба ни.
Нима един излекуван от алкохола човек трябва до края на съществуването си да носи етикета „пияница“ и да бъде гледан със съжаление и едно наум?
В Библията откриваме примери на личности, които се променят с течение на годините. Осъзнават кое е ценното и не възпяват златото и блестящите цветове на дрехите, отрупаните с ароматни ястия трапези, а мъдростта и мира в душата.
Сигурно приличаме на охлювите. Носим къщичката на гърба си с нас цял живот. В тази къщичка е събран опитът ни, неблагословените и благословените мигове. За нас тя е видима, но за другите – не.
Миналото е нивата ни – обработваме я, за да не ражда повече плевели, а цветя. То не е нашето отмъщение, а камък, върху който стъпваме, за да пораснем.
Миналото е вчера. А вчерашният ден не подлежи на промяна. Не ни принадлежи повече.