Стоях на тротоара и чаках да дойдат да ме вземат. Оглеждах се във всяка кола, която минаваше покрай мен с надежда, че човекът, когото чакам, ще дойде всеки момент. Някъде отстрани се зададе група деца, около 12–13-годишни. Говореха много силно. Смееха се. Движеха се сякаш безцелно. Помислих си колко безгрижни изглеждат те и колко хубаво би било, ако можех да се върна назад в детските си години.
В този момент чух и част от разговора им. Едно момче питаше останалите: „Накъде отиваме?“ Въпросът му нямаше философско-екзистенциален характер. Децата просто се чудеха в коя посока да поемат и как да прекарат времето си. Не чух нищо друго от разговора им. Изгубих ги от поглед и продължих отново да се взирам в минаващите автомобили, повтаряйки си: „Накъде отиваме?“
Причината да ме грабне толкова силно този израз не е, защото не знам в коя посока пътувам. Уверен съм, че въпреки препъванията ми, „аз пътувам към небето, към небесната страна“, както пеем в една християнска песен.
Причината не е, че не виждам накъде отива този свят. Забелязвам казаното преди 2000 години от апостол Петър – „произлязлото от похотта разложение на света“ (ІІ Петрово 1:4). Човек трябва да е ослепял, оглушал или оглупял, за да не забележи греха, който се е просмукал навсякъде и е довел до моралното падение на човечеството.
Причината да ме грабне тази реплика е, че стоейки там, на тротоара, се опитвах да взема решение. Бях изправен пред много сериозна дилема и от известно време питах: „Боже, какво искаш от мен? Накъде да тръгна?“
Човек всеки ден е поставен пред много на брой различни решения. Според проучване, направено от университета в Минесота, всеки от нас ежедневно взема между 300 и 1700 решения. Повечето са мигновени, без дори да се замисляме и не ги възприемаме като решения – кога да станем от сън, какво да облечем, дали да закусим и т.н. Повечето от тях не са със сериозни последствия. Но много често ни се налага да правим избори, които оказват силно влияние върху живота ни. Част от тях са свързани с това, за кого да се оженим, къде да работим, какво да учим, има ли Бог и какво е отношението ни към Него.
Къде да отида? Как да постъпя? Какво да кажа? Какво да направя? Кой път да избера? Подобни въпроси не ни дават мир с дни и могат да отнемат както силите, така и съня ни. Много от решенията, които вземаме, определят мястото, на което ще бъдем след ден, месец, година или през вечността.
Изправен пред въпроса „Накъде отивам?“, аз търсех със старание отговора. Правех всичко, каквото знам и съм провал, че действа. Молих се. Четях Словото. Разговарях с хора, на които имам доверие. Разсъждавах. Оглеждах се в обстоятелствата и търсех знак от Господа, по кой път да поема.
Търсенето ми продължи повече от месец. През това време често казвах на Бог, че искам да Го последвам, където и да ме отведе, но трябва да видя ясно посоката. Разказвах Му за страховете, които изпитвам, и за въпросите, които си задавам, стоейки на кръстопът. Бях искрен с Него.
Наложи се да чакам дълго. Всъщност това се оказа най-трудното в цялата ситуация. Много исках Бог да ми даде отговор бързо и да поема в желаната от Него посока, но нещата не се случиха по този начин.
Бог ме учеше и искаше да разбера, че не е важно моето време и разписание, а е нужно да сверя живота си с Неговия часовник, който не се движи като моя… Бог искаше да ме научи, че мога да Му се доверя и че Той няма да ме изостави, ако наистина разчитам на Него… Усъвършенстваше дълготърпението ми…
През цялото време на очакване Бог ми вдъхваше сила и увереност, напомняйки ми думите на една прекрасна песен, че Той е до мен: „Когато тихо застана пак пред Теб и плахо питам: „Оттук накъде?“, тогава Ти протягаш ми ръце и просто казваш: „Следвай Ме!“ Обръщаше ми внимание и на стиха в Псалмите: „Бои ли се човек от Господа? – Него Той ще настави кой път да избере“ (Псалм 25:12).
Един ден отговорът дойде. Не чух глас от небето. Не видях ръка, която да пише върху стената. Не сънувах сън. Бог използва различни начини, за да ни упъти. Важното е не как, а какво ще направим, когато Той ни покаже пътя. Дали ще Го последваме, без да се обръщаме назад. Дори и да тръгнем с колебание, както направиха Мойсей и Гедеон, ще Му се доверим ли и ще се отпуснем ли в ръката Му?
Когато в живота си сме поставени на кръстопът, чудим ли се какво решение да вземем и накъде да потеглим? Какво правим тогава? Как избираме накъде да тръгнем?
В моята ситуация аз потърсих Господа, но колко пъти съм избирал пътища по моето сърце, без да потърся Неговата воля, без да спра и да поразмисля… Движейки се по инерция…
Накъде отиваме? Накъде сме тръгнали? Чия воля следваме? Христос казва: „Следвай Ме!“ Нека го направим без колебание!