„Не мога!“ – чуваме често… собствения си глас. И не ни звучи дразнещо. Приемаме го за нормално. Това сме ние. Времето на енциклопедичните личности отдавна е отминало. Преди векове! Сега всеки се е специализирал в нещо конкретно и се развива в определена насока. Хвърля усилия да е единствен и незаменим.
„Не мога!“ – като с трион ме прорязва, когато идва от друга, не от сърдечната ми територия. „Не мога!“ – рефрен, който се повтаря във всяка любима песен. „Не мога!“ Пак ли? Докога? Я, мъничко усилие и воля! Търпение! Ако не става с търпение, с дълготърпение ще се получи! Пробвай! Втори, десети път… Мърморим наум или на глас. Докато се усетим, че претенциите ни към околните, към близките хора се обръщат и срещу нас.
Неможенето е удобна обувка, която става за всеки крак. Гъвкава и ту се свива, ту се разтяга. Размери по желание на клиента. Мечта!Обувка, която седи пред всяка врата, но единствено твой е изборът да я използваш или изхвърлиш, да я пребоядисваш и трепериш да не се скъса и износи, за да използваш колкото е възможно по-дълго. „Не мога!“ – пръчица, с която не стават чудеса, но ние се изхлузваме от естественото чувство да бъдем в услуга на някого. Егоизмът побеждава. Затваря вратите! Осъжда някого на самота и на викане на неволята!
Прочетох интересно и поучително разказче „Погребението на „не мога” (от сборника с разкази „Пилешка супа за душата” на Джак Канфийлд и Марк Хансен – б.р.), извършено по внушението на учителката и оставило траен спомен в ума на децата, и този ритуал сред учениците ме наведе на мисълта, че не само аз, но болшинството от хората търсим извинения и опрощения, за да изричаме пак и пак тези думи. Да се извиняваме! Да се измъкваме от отговорност, от действия, които не са ни приятни – не защото са неморални, а защото изискват размърдване. Да се оневиняваме! Защото нямаме достатъчно вяра? Защото се страхуваме от несправяне, от рискове, от неизвестността? Скъпим се да подарим от минутите си?!
„Не мога!” – изричаме го набързо и отминаваме. Или сме в готовност да се защитаваме, че някой иска да открадне от неприкосновеното ни време. Наше си е и ние решаваме как да го пропиляваме!
Представям си например, че ако ме поканят на разходка, екскурзия, похапване на сладкиши, на кино… ще захвърля ангажиментите си, ще „съблека“, подобно кожа, заетостта си и ще се затърча. Чакайте ме! Готова съм! Идвам с вас! Само десет секунди още!
Получаването е сладко! Приготвеното те очаква и ти посягаш. Посягаш с лакома ръка и наточени зъби и се спъваш… Нали помниш максимата, че по-приятно е да даваш, отколкото да вземаш. Щедростта е благословение! Щедростта е споделяне и умножаване на удоволствието! Дали? Ако притежаваш в повече – сигурно, но ако си в недостатъчност, според чии мерни единици?
Реакциите ни са различни! Зависи от гледната точка. Зависи от момента ни на имане и нямане. Кое натежава. Кое е значимото. Оптимистично или песимистично е вътрешното ни състояние. Свикнали сме да трупаме или да имаме чрез радостта на другите хора. Всъщност дали живеем постоянно върху някакви везни, или сме вече едни зрели, уравновесени хора и не разчитаме на внезапно слънце, случайност, благосклонен вятър.
Колко пъти казах днес „Не мога“?