Разстоянието между нас се увеличава с всеки ден… Не си говорим. Мълчим. Само когато спим сме един до друг, чувам монолога на мъжа. До него стои млада жена. Очите й непрекъснато шарят, май не желае да гледа очите на говорещия до нея. Но и очите му наистина са страшни. Не очи, а кратери. Събуден вулкан! Личи, че разговорът не е по вкуса й.
Разстоянията между най-близките хора… Понякога сякаш километри и години застават и пречат да си говорим, да се разбираме. Общуването става като наказание. Стая, в която нямаме и грам желание да надникнем. Обетована земя. Пустиня. Обикаляме, търсим правилните или преките пътеки, преглъщаме за сетен път изпитата горчивина. Правим разбор на станалото, на казаното, на неказаното. А изобщо дали ще има какво да си кажем с човека? Не пропиляхме ли с мълчание отреденото ни време?
Между теб и мен какво е разстоянието? Защо има лоша видимост? Защо не се чуваме? Понякога няма нито небе, нито земя…
Думите звучат изкривено. Непонятни. Студени. Думите удрят вместо камъни, заместват светкавиците. Светкавици, които осветяват празното пространство, получило се между хората. Любовта се е изместила нанякъде. Останала е назад. Избутана от всекидневните всеядни проблеми. От рутината. От нямането на време. От обещанията, които все си остават невлезли в употреба.
Какво е разстоянието между теб и мен? Защо се проваляме? Защо всеки изважда на бял свят своята версия и как не му се иска да отстъпи, да бъде толерантен…
Какво е разстоянието между нас и Бог?
Пропаст… Безсъница… Тревясала нива… Замърсен извор… Ненаучен урок… Счупен мост… Кола с празен резервоар…
Вярата в нас… Свила се е и трепери или е изправена и не се страхува? Ако ние отслабваме, ако губим доверие в самите нас, ако не смеем да гледаме събитията и околните в очите… неизбежно се отдалечаваме от връзката с Бог.
Забравяме ли за нашия непрекъснат контакт, за достъпа ни до Него? Той ни чува дори когато ние не си вярваме, когато болката изпълва цялото лично пространство, тялото, въздуха и когато надеждите ни приличат на счупени детски играчки.
Молитвата не е нашето странично занимание, хобито за свободното ни време, малкото захарно бонбонче, което успокоява дразнещото гърло. Тя е нишката – наглед тънка, почти прозрачна, но здрава. Можем да се държим за нея и да не се плашим, ако под нас бушува придошлата река, ако над нас кръжат лешояди.
Какво е разстоянието между теб и мен?
Липсва доверие, търпение, желание.
Между теб и мен… на един бряг ли сме, в една лодка ли седим и заедно ли гребем?