Обичам небето! С облаци и без облаци! Със слънце, което се промъква между тях като лодка сред бързеи и покрай зелено-жълтеникаво-червени пейзажи… Небе, надзъртащо през прозореца или извиращо от таблото, закачено на стената. Засичам се колко често гледам нагоре. Възхищавам се. Захласвам се по непрекъснато променящите му се форми и цветове. Небето е една постоянно отворена картинна галерия и там са изложени единствено шедьоври. Няма творба, която да ни остави безразлични или да ни разочарова. Напротив – винаги таим желание да гледаме отново и отново „нарисуваното“. Може ли някой да изброи тоновете на синьото, да предаде начините на изгревите и залезите, да открие повторение на вече преживяното?
Небето и земята! Два острова, две наши състояния. Горе и долу. С асансьор или пеша.С осветление или помагайки си с фенерче. Ту сме на едното място, често за кратко на другото. Случва се и да се разпъваме, да сме разделени между двете. С почти поникнали криле и с пръсти, докосващи земната повърхност. Съпротивляваме се на течението, на навика да останем в реалността, да не сънуваме цветни сънища!
Понякога сме стъпили на земята и гледаме на събитията обективно и разумно. Доводите ни са убедителни и няма прашинка мечтателност по тях. „Твърде земен“ – отбелязват за нас в бележника си познатите. Може би сме забравили детските хвърчила или никога не сме допускали, че не само птиците летят…
Небето! То е очакване, стремеж, дълбочина, градеж, издигане! Стълба с безкрайни, невидими на моменти и видими за секунди стъпала. Въже, по което духът ни се изкачва и изпитва неземна красота и усещане за пълнота и съвършенство. Отправяме очи и молитви към небето и чакаме да ни изпрати знак, че чува думите ни, че не се дразни от въздишките ни. Търсим успокоение и разрешение на кръстосващите се в нас пътища. Кой път да хванем? Накъде от днес нататък? Помним ли, че който търси… „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите…“
Земята дава своя отговор. Ходиш и под теб е твърдо, спъваш се, внимаваш да не изкълчиш крака си, пазиш обувките си от прахта. Но пък, ако ти се играе, взимаш въже и скачаш. Детето в теб се подхилва! Зрелостта укорително мълчи. На земята ще засадиш цветя, ще отгледаш зеленчуци и плодове. Под дърветата ще намериш сянка или подслон при дъжд. Някъде в планината извор ще засити жаждата ти.
Небето дава простора си и безкрайността. То е огромен купол, под който хората разиграват своите ходове. Като в шаха. Грешни, глупави, горчиви. Някои разбират и се извиняват. Търсят опрощение. Искат да се извинят и да направят нов опит да бъдат добри и успешни.
Небето е нашата църква. Със здрави стени. Непоклатима.
Налага се да паднеш на земята, всички жизнени сокове да са тръгнали към изсъхване, да е недружелюбна атмосферата около теб, да не виждаш проблясъци на зазоряване и там, до сърцето на земята, да прогледнеш. Миг преди да пропаднеш вдън земя – да се отвори небето! Момент на блаженство. Земята и небето се сливат! И разбираш… а дали правилно разбираш, че земята и небето са едно.
Моли се, когато и както сърцето ти диктува. Вървейки, спирайки се до шипковите храсти, събирайки печурки. Думите ти тичат заедно с плашливи катерички или с падащите есенни листа.
Докато сме живи, ние сме на земята, но виждаме небето. То е над нас. Присъствието му е осезаемо. Закрилящо. Една синя подкрепа.