Споделях с приятелка моите притеснения и тя ме насочи да прочета първата глава на Исус Навин. „Бъди силен и смел….” – наистина звучи оптимистично и твърдо, настройва те на вълната да се подготвиш за атака и успех, да не гледаш назад… защото зад теб винаги има място за отстъпване и обезкуражаване. Думите притежават сила и огън, но само ако ги приемеш наистина и не отстъпваш от влиянието им… Лесно е да се каже, но да се отстоява ден след ден, да се живее, е трудничко… Може да те ранят, да те нападнат изневиделица, да ти струпат чувал със словесна смет на главата… Страхът обаче не е решение, нито позиция, страхът е по-често измъкване, бягство. Затваряш се в себе си и търсиш най-неосветеното ъгълче на стаята, за да оплетеш паяжината на незаинтересоваността към външния свят. Да се барикадираш зад мълчанието.
„Само бъди силен и твърде смел…”. Препрочитам и чакам да навлязат в мен съветите, защото наистина ми е горчиво. Пред прага съм на нова женска възраст с много неизвестни и неприятни промени в тялото и емоциите, лутам се да науча повече, за да не се предавам. Наясно съм, че ако се задълбочавам в болежките си, ще попадна в капана на самосъжалението и оплакването и ще се нуждая от публика, за да охкам… Но какво от това, какво ме ползва вайкането…
Единственият ми син се е затичал към пубертета и като го гледам, се чудя как и двамата ще оцеляваме в тези дълбоки години на съзряването на бъдещия мъж в него… Бих искала да му помагам с каквото мога, да го подкрепям, но без да му бъда излишна като бастун. Той е здрав, но не е здраво всичко, което се допира до съзнанието му…
Любимият ми мъж също е решил в настоящия момент да променя. Слива ден и нощ, работи като многомашинник и здраво държи амбициите си… Знам, че заслужава да успее, но и знам, че едно е да искаш, друго да можеш и да не ти пречат да го извършиш. Виждам как се поти да се пребори с бюрокрацията, с некомпетентността и безразличието човешко. Свидетел бях как говореше за идеята си, а отсреща отговорното служебно човече (от което сме зависими) не скриваше досадата си и въртеше между пръстите химикалката… Сякаш мислите му драскаха по стените: „Къде са тръгнали тези, какво искат, защо не си седят мирно и тихо по местата, непослушанието се наказва… Кога ще свършат…”
Създадена съм жена и ролите ми на майка, съпруга и помощник се надпреварват в реалността да съществуват и да се докажат. В сегашния момент, през днешния ден, не в бъдещето… Едновременно с тези грижи на гърба ми търся да обновя и собствения си личен живот, да намеря вътрешната си хармония, да се чувствам полезна и жива. Тъпченето на едно място ми омръзва. Опитах да работя като доброволец, но се разочаровах от хората и се отдръпнах. Преценявам, че сгреших. Оправдах се, че непосилно се работи в компанията на омраза, и прибрах оръжието на благословението и търпението си…. май изобщо не го пуснах в употреба. Търся с какво конкретно да се занимавам, чета, питам, но засега не съм разбрала.
Дали не се боя от риска и затова да си измислям оправдания? Готова ли съм да се впусна напред и нагоре? Признавам си, че ме стъписва дори смяната на тесния ни апартамент с по-голям, ако ни се отдаде възможност… Да се чуди човек, как преди немного години хванах ръката на детето си и заедно с обичания човек дойдох да живея в чужда страна, без да знам езика и без ясна представа за конкретните ситуации. Придружавах детето си всеки ден сутрин и следобед до далечно училище, за да научи езика, изживях инцидент в автобуса и никой не ми помогна, нападнаха ме по светло в парка и жената, вървяща зад мен, го намери за нормално в този квартал… Търсех българи и попаднах на възможно най-неподходящото познанство, което ме нарани, настрои ме негативно, правех опити да се намесвам, уж помагайки, и в края на краищата вече дори не се обаждам по телефона. Мен също не ме търсят. От състоянието да съм почти винаги сама се доближих отново до Бога и сега търся именно там изворите на топлината и разбирането. Разговарям с Единствения най-търпелив и имащ винаги време за моята личност събеседник.
Излиза, че не съм толкова страхливо творение.
„Заповядвам ти: бъди силен и смел, да не се плашиш и да не се страхуваш, защото Господ, твоят Бог, е с тебе, където и да идеш”. Велико обещание, но в началото започва със заповед. Не е молба или предложение… не мога да си кажа, че ще се помъча да го сторя някой път, когато придобия дързост… Не мога да се извиня, че ще пробвам, защото няма друг път и се налага да продължа. Май е добре да сме притиснати понякога, за да не се измъкваме, а да се вкопчим във вярата си! О, как ми е необходима още вяра! Но и с тази, която е в мен, дишам и продължавам. Друг изход не виждам. Предпочитам да бъда силна и смела и да съм с моя Бог. Той няма да забрави обещанието Си, нито да закъснее за срещата, Той не е човек, за да лъже и назовава лъжата под друго име.
Аз съм силна и смела. Заявявам го и го правя в действителност.