Кога ние бихме били благодарни? Кое би ни накарало да бъдем?

Предлагам ви да насочим своето внимание към нашето всекидневие и думите, които употребяваме.

Да си представим, че стоим в един малък ресторант и очакваме да ни сервират обяда, който сме поръчали. Сервитьорът идва и ние само кимваме с глава. По този начин одобряваме действието, което той извършва. Но какво би ни спряло да кажем едно „Благодаря”?

Някои хора не са научени да бъдат благодарни. В своето израстване те са получавали всичко от своите родители. Свикнали са да живеят с мисълта, че другите са длъжни да им дават, затова приемат всяко подобно действие като длъжност. „Аз си плащам за този обяд, не е нужно да съм благодарен“.

Би било добре да забележим, че същото отношение може да имат и към Бога. Според Йоан 1:12 всеки един, който е повярвал в Исус Христос, бива осиновен от Бога. Затова Бог за тях е длъжен да се грижи, да ги обича, да изцелява техните болести, да снабдява техните нужди и т.н. Понеже те са имали подобно отношение към родителите си, сега имат и към Бога. За тях Той се превръща в образа на Златната рибка, която трябва да изпълнява всяко тяхно желание. Въпросът е къде е благодарността? Сякаш все по-рядко можем да видим хора, които са наистина благодарни на Бога. Тук не става дума за похвала, която ние използваме за себе си и споменаваме, че Бог ни е помогнал за нещо. Ние говорим за съзнателно и изпълнено с любов отношение към Бога.

„Изворът пуска ли от същия отвор сладка и горчива вода?“ (Яков 3:11)

Възможно ли е човек да бъде благодарен на Бога, но не и към хората? Ако Бог очаква от нас да обичаме другите, то благодарността не ли е един от начините, чрез които ние можем да покажем тази любов?

Какво да кажем за хората, които използват думата „благодаря“, без да влагат абсолютно никакъв смисъл? Може би за тях тя е едно клише или средство за извинение – „Благодаря, но мога и сам да се оправя“.

Днес можем да видим много фактори, които насочват вниманието на човека към самия него, но не и към останалите. Нека вземем за пример една реклама, която те убеждава, че този продукт е най-добрият за теб. Книгите, които насочват вниманието към себепознание, себелечение, към независимост и към манипулация на другите. Различните телевизионни игри или игрални клубове, които привличат човека към печалба.

„А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, НЕБЛАГОДАРНИ [подч.м.], нечестиви…“ (ІІ Тим. 3:1, 2).

Това пророчество за Последните времена можем да видим, че е много актуално днес. Сякаш хората с голяма страст са насочили цялото си внимание към Аза си и отношението към другите не е като към равни. Започнал ли е човек да забравя какво е човечността? Ние не можем да разделим благодарността от състраданието, милостта, отзивчивостта. Към кого всъщност проявяваме своите добродетели?

„За да бъдеш добродетелен, достатъчно е само да желаеш това“ (Ж.-Ж. Русо).

След всичко това можем да се замислим: как човек може да бъде благодарен на Бога и на хората, ако живота му се върти единствено около него самия? Ако той не желае да оцени другите и техния труд, как може да бъде благодарен?

Нашият път на размисли върху благодарността стигна до отговора, който търсихме – гордият човек не може да бъде благодарен. Той е сляп за добрите дела на хората, а в същото време вижда единствено само своите. Но парадоксът, с който се сблъскваме, е, че докато той не оценява това, което правят другите, иска те да оценят това, което той прави. Може би му харесва да чува думата „благодаря“, когато е насочена към него, но не се замисля, че и той трябва да изразява своята благодарност към другите. Ако човек гледа само към себе си, как ще оцени този, който е до него? Ако вярва, че Бог му е длъжен да му дава, как ще оцени и това, което получава? Да бъдат търсени другите само заради това, което можеш да получиш от тях, не е човечност, а консуматорство. Да се моли човек на Бога само за да получи, си е чист егоизъм.

„Благодарността е най-малката добродетел, докато неблагодарността е най-лошият порок“ (Томас Фулър).

Можем ли да бъдем благодарни днес на Бога и на хората, които по един или друг начин правят нещо за нас? Със сигурност можем, но за да бъдем такива, не трябва да гледаме само към себе си. Всеки един може да погледне извън собственото си Аз и да види, че има какво да направи и за другите хора. Един жест, една усмивка или едно „благодаря“, казано с любов, понякога е достатъчно, за да докосне или преобърне човешкото сърце.