Оглеждам се в себе си и наоколо и понякога искрено, по детински, се учудвам как бързо и почти скорострелно човешкото сърце се прилепва за нещо. И това, да го назовем ново хоби, развлечение, те превзема и обгръща с топлината на удоволствието. Всички свободни часове му се посвещават, мислите тичат все натам, човек е щастлив само и единствено отдавайки му се. Съблазън, навик, любимо занимание… бягане от неразрешените проблеми. Можем да го кръстим както ни харесва. Имена се намират в излишък.
Не съм против отмората и нуждата краката и главата ни да почиват. Самата аз обичам да чета и да се разхождам дълго из парка. Но си спомням как в даден период от време бях абонирана да гледам следобедните филми. Уж домакинствах и ги използвах като приятен фон, но слушах репликите и бях в течение какво става на екрана.
Вълнувах се и не оставах безпристрастна. Често „разнасях” ситуациите седмици наред и продължавах да се ангажирам със случилото се. А дали имаше случка изобщо?! Интернет днес е като новия световен ред – движи и управлява милиони, които иначе смятат, че са независими и умни същества. Свикване с непрекъснато вмъкващата се и направо досадна реклама, със примамките на грозното и неестетичното.
Но нали все се говори и – бих казала – парадира с толерантността… Ние се подсмиваме, обръщаме поглед наляво или надясно и се правим на добри граждани. Преглъщащи завоалираната порнография, пропускайки от едното ухо в другото цинизма на деня и между зъбите се наслагва не зъбен камък, а нерадост, болезненост, несъгласие…
Добре, ние отказваме да запечатим посланията в умовете си, но останалите… те постъпват ли по същия начин, реагират ли така децата ни, децата на близките ни, момчетата и момичетата на съседите и съучениците на племенниците ни? Благодарна съм, че след едно спречкване у дома спрях да гледам поредица, която излишно ме натоварваше и зареждаше с нервност.
Нима е оправдано да си задавам въпроси за непознати лица и да опитвам да разплитам техните житейски паяжини… Поредицата е снимана и участниците вече са разрешили кое, как и защо. В моята житейска раница на гърба нося товара от предостатъчно въпросителни без разумен до днес отговор. Оправдавах слабостта си да не мога да се откъсна от телевизията си с вероятността, наблюдавайки чуждите криволици, да намеря и правилното разрешение за мен. Поука за трудни времена!
Всеки ден уча или поне се опитвам да овладявам трудността да преценявам за какво да подарявам личното си време, да не изхвърлям през прозореца скъпоценните мигове. Защото, ако не съм доволна поне от моите действия, все едно превръщам невъзвратимото, никога неповтарящото се в смет. Време за смет! Изгубени минути и часове.
Бог ни подарява днешния ден, а ние забравяме дори да благодарим. Държим се като собственици, завоеватели на собствената си територия от 48 квадратни метра – кухня, хол, стая, тоалетна с душ, коридор. Божието Слово е на върха на купчината ми книги. Поставено е най-отгоре не за да боде погледа ми, а заради степента на важност.
Преживяла съм разни житейски корабокрушения и щастливо съм се завърнала при канарата Христос. Независимо каква шапка ще избера да си сложа, днес искам в мен да тече мъдростта Божия и да вървя напред, вярвайки.