Идват празниците. Чудните дни, в които и невярващите открито си признават, че прошепват желания, и се надяват, че те ще бъдат чути и ще се сбъднат! Твърдят, че в декемврийските дни съществува нещо необикновено и силно! Неповторимо и незабележимо по друго време. Наричат го вълшебно и с още други синоними, които за тях означават комплимент на квадрат, умножен по хиляда и добавено обичащо сърце.
Една позната, която е с поставена тежка диагноза, ми довери, че се надява на чудо точно по времето на Рождество Христово! „Не се чувствам обречена. Вярвам!“, ми написа тя.
Дали след купищата делници и миене на чинии, на почистване на лепкави петна не ни зажадняват очите и мислите, всичките наши живи сетива за празничност? За мирис на доброта и сладки с много ванилия и канела! За ухание на благи думи и човещина, която не стои на вратата с протегната ръка, за да си заплатиш стойността на полученото… За мир и разбирателство в отношенията. За повече от всичко, което не се купува! Искаме да кажем стоп на новините, които ни травмират и чертаят еднообразно черно и безнадеждно бъдеще… или изобщо са в тон с тезата за безсмисленост.
Рождество Христово! Само децата ли вярват, без да се съмняват, без да искат доказателства, без да спорят и да се големеят в доводите си? Само малките ли сливат игри и чудеса в едно, прекрачват прага на реалността и невъзможното…
Вървим към празниците. Оставяме делничното, рутината, всекидневностите, задълженията… Шума и надвикването, горчилката, студенината. Сваляме умората, сваляме предразсъдъците, сваляме маските си. Сваляме изострените си бодли, които ни предпазват от нахалство и безочливост и са в готовност за атака при нужда.
Искаме празник! Искаме друга музика, непроизнесени думи! Празничност! Светлина!
А празнични ли сме отвътре? Само на външен вид ли сме с по-нови дрехи, с гирлянди около деколтето и златен прашец по миглите… Можем ли, както отърсваме снега от дрехите си на прага на жилището, да изхвърлим и чернилката? Да тръгнем към празника не заради датата и по навик, не заради комерсиалните светлини и реклами, а заради вярата си и надеждата, която не се определя от календара… Зависи от нас самите. Не от повишението на цени или данъци. Не заради спазването на традициите.
Празничните дни не са състезание по усмивки или по готвене на многоетажни торти, състезание по преяждане, пиене на червено вино…
Празникът е отношение, поглед, нагласа да прогледнеш, да надскочиш сивотата. Празникът не е суета и изкуственост, а изправяне в цял ръст на отговорността и правото да си християнин, личност с поглед напред.
Празниците са ни необходими. Не заради съмнението, дали няма да се преработим и да се преобразим в работохолици… Ако обичаш професията си и си мотивиран да напредваш в нея, пожелавам ти успех.
Господ създаде Земята и небето, водата и животинския свят… и на седмия ден се отдаде на почивка. Сладостта на постигнатото се вкусва в миговете на отмора. В радостта на приятелските погледи, в близостта на любимите ти хора.
Празникът не е изгърбен делник, болна от грижи и суматоха година.
Той е стремеж и небе! Твоята градина, в която отглеждаш цветя и плодове, и сега е моментът да им се възхитиш, да поогледаш свършеното, да поканиш гости за споделяне на удоволствието ти.
Празникът е напомняне, връщане към началото, към пътеката, от която се тръгва.
Празникът! Ще се намери ли място в теб за изявата му?