Храним се редовно. Избираме пресни плодове и зеленчуци, следим срока на годност на купуваните консерви, на замразените полуфабрикати. На пазарите пробираме между щайгите и сергиите най-свежите, най-сочните, най-дъхавите ябълки, круши, череши. Отстраняваме изгнилите, пожълтелите стръкове на марулите. Държим на най-доброто, на най-качественото. Мечтаем да ядем само отглеждани на чисто продукти.
А как храним вярата си?
Сещаме ли се за нея, за нейните нужди. В съзнанието ни съществува ли място за главното, за второстепенното, за излишното, за изпросеното и за най-важното. Вярата ни на диета ли е? Вярата не е нещо, което се ражда с нас на света. Няма да я открием, като прережем вените си и оттам потече кръв и болка. Вярата е нашият имунитет, силата на духа ни. Вярата! Е, храним ли вярата си? В какъв порядък? Сутрин, обяд и вечер. С междинни закуски, с малки хапки, когато пригладнеем изведнъж… Или я засищаме, напълваме догоре изгладнялата душа, до преливане, до лакомия… и после забравяме.
Прочетох една мисъл, която се запечата в главата ми. Мисъл, която като метла измет“ разни бебешки настроения и непораснали заключения. Споделям я с вас: „Хранете вярата си и страховете ви ще умрат от страх“. Само в едно изречение е богатството на опита и мъдростта.
Когато сме силни, екипирани във вярата си, пропаданията, подхлъзванията, изкълчванията са моментни и кратки. Траят миг. Миг на осъзнаване, на преценка, на претегляне, на проглеждане, питане и отговаряне – кой си и къде си, накъде отиваш. Щом вярата ти е „нахранена“, тя се преборва с препятствията и не се клатушка при всеки вятър. Страхуваш ли се от облаците и студения въздушен фронт, какво остава с издръжливостта ти при буря. Във вярата няма първо и второ полувреме, минути за почивка, разправии със съдията. Има върхове и спадове. Крачка напред, стъписване. За съжаление, но нали ние не се лъжем, а си говорим искрено, обръщаме се и отстъпваме назад. Колебаем се. Танцуваме погрешно.
Може би се срещат и моменти, когато вярата е „хванала коричка“. Ние подскачаме весело и безгрижно като деца (и май наистина сме се вдетинили отвътре), подсвиркваме си… докато оплетем конците. Предоверили сме се на ленивостта си. Полегнали сме на сигурността, на течението, на заученото и проверено дотук. Дните носят еднакви имена – понеделник, вторник, сряда… но всеки е различен, не са направени под индиго, не са близнаци, колкото и понякога да ни се иска.
Вярата ни. Без нея животът ни е анемичен. Незаситен, блудкав, неистински. Празна къща със стари, мухлясали мебели, непроветрена, грозна, влажна, неуютна.
Вярата ни! Нашият духовен кладенец. За да се пълни са нужни дъждове от надежда и любов, от устояване и придърпване към стремежа да гледаме нагоре. Приятелите могат да ни подават ръка и да насищат атмосферата със сила и рамо, но главното зависи от нас. Вярата извира от нас и потича по тялото ни.