Защо ни е толкова мъчително понякога да се зарадваме на успеха на другите? Свършва ни дозата с положителни чувства и балонът с добри обноски се пука непредвидено. Натежава ли чуждата радост, не е ли по силите ни да преборим егоизма и грижите за собствения си напредък? Радостта на другите – опасност ли е за духовното ни здраве, за безгрижният ни сън… Защо на моменти оставаме без въздух и сме готови да заявим, че сме предадени от обстоятелствата? Другите са на върха, махат ни превъзбудено, а ние… ние сме в подножието. Как да възкликваме, когато ни се плаче? Защо щастливото излъчване на околните ни бърка в очите и се спъваме, а не летим? Не сме искрени в поздравите! Не ни се отдава никак да се усмихнем и се съединим с духа им на удовлетворение, волност, реализирани мечти… Да съпреживеем с тях победата им и отварянето на истинското или въображаемо шампанско…
Защо ни е по-лесно и по-удобно да съчувстваме, правим тъжни физиономии и успокоително редим фалшиви баналности, че това е животът и след лошото ще дойде добро….
Вярно, ние сме човешки същества. Не сме изтъкани от златни нишки и неръждаема тел, от смелост и благородство по 24 часа в денонощието. Не сме безупречни. Поочерняме се в определени моменти, клатушкаме се, изоставаме и кусури си имаме в повече! И за доизкусуряване понякога не ни остава време… Ала човещината, светлината, добрата малка дума, дето дупка не прави, но храни душата с благост… нима стана толкова дефицитна стока?
Ако си ближем раните и скимтим тихичко в някой ъгъл, търсим съчувствие и насърчение. Един вид извинение, че сме сгрешили и сме неспособни да накараме слънцето да ни погледне. Някой да смекчи падането ни с приказки по най-неочаквани теми и да ни отдалечи от разрушението, което ни е завладяло. Желаем да се доближим до приятел и да поделим тъмната страна на днешното ни битие, да се разтворим в очите на друг и да преболедуваме слабата оценка, написана ни от реалността.
И както сме поувехнали, неполивани от радостни емоции, ако човекът до нас блести от щастие и е готов да танцува, да скача, да се вдетинява? Можем ли да го разберем и да извървим с него радостния му път, да се отърсим от болежките си, да ги забравим и да пробваме да сме отворени към надеждите на най-близкия?
Тежи ли чуждата радост? Човърка ли, разсейва вглъбеността ни от черните точки, в които сме забили поглед, обърква ли посоката на кръвта ни, оцветява ли усещанията, увеличава ли равнището на застоялото ни настояще и като че ли се надсмива?
„Радвайте се!“ Да се зарадваш, понякога е изпитание. Струва ти се, че полагаемата се на теб награда е отишла в неправилните ръце на някой друг. Как да простиш на себе си за загубата и как да простиш на приятеля, че я приема заслужено и даже не те пита защо си бледа и със сенки… И песента ти звучи някак минорно. Хич не ти се пее даже, ако държат да си искрен!
„Радвайте се!“ Учи ли се съпреживяването и поделянето на хубавите новини?