Една нова идеология за брака нашумява през последните десетилетия и тя гласи следното: двама души трябва, преди да се оженят, ако въобще се оженят, да опитат да живеят заедно. И ако впоследствие си допаднат, може и да се оженят, но може и да си останат несемейни и пак да съжителстват. Подобен тип мислене е абсолютно противно на това, което Библията казва за семейството.
Бракът не е опит, в който опитваш да живееш с някого. Тази идеология учи, че хората могат да опитват с различни хора, докато не намерят подходящия за тях, с когото наистина да си подхождат. Тук има обаче един сериозен проблем. Никой не говори за последиците от подобен тип взаимоотношения. Въпреки това ние можем да ги видим.
Днес човек живее с един, след няколко месеца – с друг. Той се превръща в някаква машина, в която главен двигателен орган е може би сърцето, разумът или неговите плътски страсти. Но какво всъщност се случва със сърцето на човека след толкова различни взаимоотношения? Човек деградира от всичките преживявания, спомени и пр. Ние можем да усетим, че всъщност Бог не ни е създал като личности за подобен тип взаимоотношения, които по-скоро можем да открием при някои видове животни.
Какво всъщност се случва в християнския брак? Може би ще бъде добре да използвам определението, че той е „сблъсък на две различни личности“. Когато използвам думата „сблъсък“, искам да бъде разбрана в по-меката му форма – като среща, а не като удар. Причината да се осъществи този сблъсък е любовта и в много случаи – Божията воля. Искам ясно да разгранича общоприетото разбиране за брака и християнския брак, понеже в единия Бог присъства много явно, а в другия – не. Това трябва винаги да си го напомняме.
Бракът е мястото, където човек започва да разкрива себе си. Появяват се неща, които може би той никога не е забелязвал, че е възможно да са погрешни. Някои навици наистина могат да бъдат дразнещи, като например хвърлянето на дрехи по земята. Аз си мисля, че причината, поради която човек може да реагира негативно на чуждите недостатъци, слабости и навици, е едно вътрешно усещане, което може да бъде оправдано, но също така може и да не бъде оправдано. Това усещане се нарича чувство за опасност.
Свързано е с това, че човек започва да си представя, че чуждите недостатъци, навици и слабости могат да се прехвърлят и върху него. До каква степен това е вярно? От една страна, това е възможно, ако даденият човек е податлив на чуждо влияние. От друга страна, замислям се, че в един брак няма как човек да остане независим, понеже целта на семейството не е междуличностна независимост, а изграждане на единство между двама души. Но това чувство на опасност може и въобще да не присъства в този човек, който е уверен, че знае как да помогне конкретните навици да бъдат преодолени. Тук стигаме до въпроса, доколко сме адаптивни към промените и приемствеността. Всъщност можем да видим, че бракът е място, където човек е предизвикан да се адаптира. Но тази адаптация не е никаква трудност там, където има истинска любов и правилни взаимоотношения. По същия начин приемствеността относно чуждите навици, слабости и недостатъци е нормална реакция там, където има любов.
Има хора, които живеят с вярата, че Бог ще им даде човек, който да е всичко, което искат. Това не само че звучи идеалистично, но е и нереално. Междуличностната съвместимост се гради на убеждението, че Бог ни е дал най-доброто и ние трябва да го приемем с любов. Ако това убеждение не присъства, няма как бъде постигната съвместимост на характерите, понеже винаги ще има неща, които ще ни дразнят. Вследствие на това човек насочва своето обвинение или към самия човек, или към Божия избор. Но в повечето случай виновният е самият човек. Всъщност каква е неговата вина?
От една страна, той е обвиняван, че не е узрял и не е осъзнал нуждата си от промяна, от друга страна – че не е бил достатъчно силен да се справи с това, с което се бори. Изграждането на семейство с подходящ партньор е не само Божи избор, а и наш. Важно е да уточним, че там, където има любов, няма обвинение. Не можем да обвиняваме човек за това, което не е, само защото ние искаме да бъде нещо друго. Това също не е и причина да се опитваме да го променяме. Когато човек се опита да промени друг човек в брака, първо можем да видим, че това е себично желание, понеже целта на промяната е другият да стане такъв какъвто ти искаш, а това не може да бъде породено от любов. Второ, можем да кажем, че в такъв случай се пренебрегва свободната воля на другия, като е задължен да се подчини с нашата собствена. Това също няма как да бъде породено от истинска любов. Тогава какво може човек да направи, когато се сблъсква с характер, който има слабости, недостатъци или лоши навици?
Първата стъпка към промяната е човекът да бъде приет такъв, какъвто е. Пример за това е Самият Бог. Той не очаква от нас първо да се променим и тогава да ни приеме. Не, Той ни приема такива, каквито сме – с всичките ни грехове, и след това започва да ни променя. Но нека отбележим факта, че Бог най-добре знае към какво трябва да ни промени, докато ние хората не знаем всичко.
Втората стъпка към промяната е да обичаш този човек. Понеже една от целите на брака е да приемеш някого, за да го обичаш. Но ти не обичаш човека само заради най-добрите му качества, а заради това, което е. Тоест човек е съвкупност от положителни и не толкова положителни страни (отрицателни). Всичко това се е формирало в една личност от момента на неговото раждане. До навлизането на зряла възраст човек се съобразява с хората, при които живее, с мястото, с културата и с много други фактори. Всичко това не зависи само от него. Но когато обичаш някого не заради това, което е постигнал, а заради самия него, тогава промяната е много по-вероятна, отколкото да изискваш промяна с обещанието, че след това той ще бъде обичан повече. Всъщност истинската любов не е изискваща, тя е подкрепяща. Това е едно от нещата, които Бог иска да научи всеки един човек в брака – да бъде подкрепа за другия.
Това е и третата стъпка – да бъдеш подкрепа. Важно е да отбележим, че човек може да бъде подкрепа само ако бъде по-силен от другия. Но забележете, че Бог е направил така нещата, че едни хора да бъдат силни в едно, а други – в друго. Бракът е мястото, където единият е подкрепян от силата на другия и обратното. Целта на всичко това е другият да бъде изграден. А всеки един истински християнин знае, че целта на изграждането е да бъдем подобни на Христос. Затова бракът е сблъсъкът на две неизградени същества, които взаимно си помагат и се приближават до Христоподобие: „Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син“ (Рим. 8:29).
Тук можем да забележим една красота. Откриваме я в добрата инвестиция да помогнем на някого да бъде подобен на Христос. Тогава осъзнаваме, че и двамата сме в една и съща позиция и имаме еднакъв стремеж – да приличаме на Христос. Това ни помага да бъдем свободни от осъждение към недостатъците, слабостите и навиците на другия. Всъщност това не би трябвало да ни дразни дори, понеже вярваме, че след като Бог го е допуснал, то Той го е направил с цел, а тя не е да бъдем раздразнени, а по-скоро съзидателни.
Не трябва да изпускаме и Божието благословение и присъствие, което стои над един християнски брак. С други думи, човек не със собствени сили помага на другия да бъде подобен на Христос, а Самият Бог е в контрол на всичко, което се случва. И тук е въпросът, които трябва да си зададем: ако Бог е в контрол на един християнски брак, то какво трябва да бъде нашето отношение към противоположния пол? Ако Той е всеприсъстващ в него, то ние инструменти ли сме в Неговите ръце за изграждането на нашия партньор, или сме пречка? „И ако някой надвие на един, който е сам, двама ще му се опрат; и тройното въже не се къса скоро” (Екл. 4:12).
В християнския брак Бог е средната нишка, около която са оплетени мъжът и жената. Той е Онзи, Който държи брака да не бъде прекъснат. Когато човек осъзнава тази истина, той живее свободен от мисълта, че води битка със своя партньор за промяна. Няма подобно нещо в християнския брак. След тези изводи можем да осъзнаем колко е деформирана представата за брака всред хората. Но това е нормално – след като Бог отсъства в един брак, то тогава и всичко, което Той може да направи, също отсъства.
След всички тези размишления ние пак стоим пред предизвикателството, какво ще направим с недостатъците, слабостите и навиците на нашия партньор. Ще позволим ли на Бог да изгради междуличностна съвместимост в нашия брак, или ще вземем всичко в свои ръце и ще го направим такъв, какъвто ние искаме? Оставям всеки сам да вземе своето решение.