Истинската любов не може да бъде само чувство. Тя е нещо повече от емоционално и физическо привличане, сходство на интереси и цели. Любовта е отговорност. Няма морален закон, който може да ни задължи да обичаме някого. Всеки един човек сам избира кого и как да обича, защото Бог е заложил в свободната воля правото на избор. Но на много хора думата ‘отговорност’ не им се харесва, понеже в себе си тя носи смисъла за определени задължения. Днешният човек иска да бъде напълно свободен от задължения и в същото време да поема само тези, които на него му харесват. Известният социолог Франческо Алберони споделя в книгата си „Обичам те“, че: „Моралът, защитаван от телевизионните сериали, недвусмислено поддържа тезата, че единствената сила, която съхранява брака, е любовта. Любовта оправдава всичко. Новият морал има само едно изискване: „Върви, където те води сърцето“. Ако някой е престанал да обича, ако е обхванат от гняв или омраза, той си тръгва, без да обръща назад, за да види болката и опустошението, което е оставил зад себе си“.
Липсата на отговорност за действията ни говори за нравственото състояние, в което се намираме. Най-лесният довод, който хора защитават, е: „Аз не го/я обичам, значи ще намеря някой друг”.
Обаче какво се случва в сърцето на другия, когато ние му дарим любов? Ние събуждаме очаквания, чувства, отсрещният човек взема решения на посвещение и обвързаност. Влизаме в съюз, който ни определя като двойка с другия. Тази любов завладява както емоционалния му свят, така и духовния. По някакъв начин възлюбеният започва да се чувства по-свободен с нас и ни допуска по-близо до душата си. Той ни се разкрива и ние навлизаме в неговата личност. Разбираме какви са мечтите му, слабостите му, силните страни. Той ни споделя тайни от живота си, които може би ги е крил от много други. Сблъскваме се с един различен от нас човек, като му обещаваме да го обичаме въпреки това. Какво се случва у него в такъв момент? Разбираме ли отговорността, която поемаме за сърцето му?
Буквално той поверява себе си в нашите ръце с доверието, че ние ще го ценим, ще го пазим и ще се грижим за него. Това е акт на свободно отдаване. В такъв момент ние ставаме човек, от когото той е зависим, някой, който може да му влияе. Когато другият ни поверява сърцето си, той очаква наистина да бъде обичан с отговорност.
За да разберем своята отговорност, ние трябва да помислим за всичко, което се очаква от нас. Но в един момент е нормално да се сблъскаме с трудността да обичаме този човек, когото сме обикнали в началото. Причините могат да бъдат различни, но една от тях е, че човек се променя. Понякога разбираме определени неща за даден човек в по-късен етап от нашите взаимоотношения. Това се явява като изпит за нашата любов. В зависимост от резултатите се разбира и доколко любовта ни е истинска и зряла. „Любовта никога не отпада“ (І Кор. 13:8).
Отговорността в любовта се изразява чрез верността, посвещението на другия, желанието той да бъде съхранен и оценен като личност, отзивчивостта да му се помогне да развие различни свои качества. От друга страна, пазим го от нараняването, което самите ние можем да му причиним. Тъй като, когато някой ни обича истински, то той се вслушва в нашите думи, зачита нашите решения и желания. Сърцето му е отворено както да бъде обичано, така и да бъде наранено. Трябва да бъдем хора, които да осъзнаваме това.
Да обичаш някого, означава да бъдеш отговорен за сърцето му. Как ще се отнасяш към него? Какви думи ще му говориш? Но каква отговорност би била, ако няма лице, пред което да бъдем отговорни?
Това, което вярвам, че трябва да разберем, е, че ние носим отговорност пред Бога за взаимоотношенията на любов, които изграждаме с другия. Той е също толкова ценен в Божите очи, колкото сме и ние. Отец е възлюбил както нас със Своята вечна любов, така и него. Разбираемо е да мислим за себе си, когато сме разочаровани или наранени. Нетипично е да мислим за другия и причините, поради които той е направил това. В един момент много хора забравят за истинската любов, която са изпитвали и поради различни фактори сами я убиват. Когато самоубиеш любовта си чрез своите мисли, не очаквай тя сама да се съживи!
Много християни обичат да цитират: „Повече от всичко друго, що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (Пр. 4:23). Ако живеем с идеологията само на този стих, то е напълно възможно да живеем като пълни егоисти. Затова е добре да погледнем какво казва Библията и на други места:
„Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото“ (Фил. 2:4).
Истински ще се научим да обичаме само когато спрем да мислим само за себе си, за това, което ние чувстваме, това, което ние искаме, и осъзнаем, че другият човек е толкова ценен, колкото сме и ние. Когато поемем отговорност за своите действия в живота на другия, както поемаме отговорност за себе си: „Да възлюбиш ближния като себе си“ (Марк 12:31). Човекът, който ни обича, когото и ние обичаме, се явява като най-ближен за нас. Когато осъзнаем, че носим отговорност за сърцето му, то ние не бихме се отнасяли към него само въз основа на емоционални изблици, а съзнателно и с почит.
В най-стабилните взаимоотношения почитта винаги е играела ключова роля. Не е възможно да обичаш някого истински, ако считаш себе си за нещо повече. Затова е важно да отбележим, че когато човек гледа на другия като на равен, то и той се отнася по достоен начин към него. Но това равенство по никакъв начин не противоречи на истината, че мъжът е глава на жената (І Кор. 11:3). Ние говорим за друг тип равенство.
Днес можем да видим, че разрухата в браковете и във всяко едно любовно взаимоотношение до голяма степен се дължи на факта, че един от двамата не иска да поеме отговорност за думите и действията си.
Но нека сега погледнем към себе си, защото, ако не можем да бъдем честни пред себе си, то едва ли можем да бъдем и такива пред хората. Отговорни ли сме като личности? Можем ли да поемем отговорност за някой друг? Има хора, които години наред задават един и същи въпрос: „Господи, защо не ми даваш съпруг или съпруга?” Отговорът може би се крие точно в отговорността. Защото, ако човек не се е научил да бъде отговорен, то той само би унищожил един брак и навредил на партньора и децата си за цял живот. Това е достатъчна причина да се замислим, преди да направим една сериозна крачка, дали сме готови да извървим целия път, колкото и труден да е.
Бог ни обича, затова и Той е отговорен да се грижи за нас и да ни помага. Бог е отговорен пред Себе Си, а ние пред Него. Това не трябва да го забравяме, защото един ден Той ще ни съди както за думите, така и делата.
„И така всяко нещо, което желаете да правят хората на вас, така и вие правете на тях; защото това е законът и пророците“ (Мат. 7:12).