Когато се роди едно бебе, то има пълно доверие на своите родители, понеже е зависимо от тях. След като поотрасне, неговият свят се променя. В него навлизат и другите деца и игрите с тях. Тогава то започва вътрешно да усеща, че не може да има пълно доверие на тези свои връстници, както на своите родители. Причините могат да бъдат различни. Някой ще му открадне играчката или друго дете няма да му разреши да играе с неговите. Семейството е мястото, където всяко едно дете се учи на доверие. Обаче животът е суров и всеки един човек се сблъсква с лъжата, предателството, болката и малко по малко е възможно доверието му към хората да изчезне. Тогава той започва да има доверие само на себе си или на най-близките.
Може би, като чуем думата ‘доверие’, се сещаме за приятелство или семейство, но всъщност тя е в основата на всяко едно истинско взаимоотношение. Днес доверчивостта е станала синоним на наивността. Изглежда, хората сме се променили. Вече сме почти спрели да говорим за дълг, чест, отговорност и пр.
Сякаш тези думи са сложени под един знаменател – наивност. „Колко глупави изглеждат наивните хора, ние не желаем да бъдем като тях”. Най-добрият начин да не изглежда човек наивен и глуповат е да прави всичко сам. Кое може да открадне доверието ни в хората? Може би една грешна представа, очакване – всички хора са еднакви! Това ли е истината?
Човек се сблъсква с моменти, когато някой го разочарова, наранява, предава. Сигурно всеки един от нас знае какво означават тези думи, понеже ги е преживял. Обаче когато това се случи няколко пъти, напълно е възможно човек да се огорчи и затвори в себе си. Да спусне механизма на защита и затвори всички изходи към сърцето си. Тази изолация може да продължи месеци, години, че дори и цял живот. Човек приема самотата като най-сигурно средство срещу това отново да бъде разочарован, наранен или предаден. Но тази клопка всъщност задушава живота на човека. Заслужава ли си заради един или няколко души да откажем да се доверяваме на когото и да е? Всеки един човек ли ни е виновен за това, което сме преживели? Всеки един ли заслужава да бъде поставен в групата на незаслужаващите нашето доверие?
„Повече от всичко друго, що пазиш, пази сърцето си. Защото от него са изворите на живота“ (Пр. 4:23). Понякога ние се крием зад тези думи, защото някой е постъпил несправедливо с нас. Можем да ги използваме като защитна стена за развитието на каквито и да е взаимоотношения. Когато собственият ни страх се възползва от тези думи, той може да замрази всяка една връзка с околните ни хора.
Какво губят другите? Те губят нас. Сигурно има моменти, в които ние можем да бъдем полезни и да помогнем на другите. Но когато ние се затворим в себе си, тогава не само че не желаем да говорим с никого, но и да му помогнем, ако има нужда. Можем да махнем с ръка и да кажем: нека всеки да се оправя сам. Това не само че ни изолира от другите хора, но и звучи егоистично. Да се затвори човек в себе си е като да изпие хапче и да започне да си мисли, че то ще реши всичките му проблеми. Всички знаем, че това не е така. Ние можем да бъдем полезни на своя ближен, но ако се фокусираме само върху факта, че другите губят нас, можем да изпаднем в гордост и самозабравяне. Затова е добре да направим един баланс. Нека погледнем нещата и от друг ъгъл – ние губим другите. Няма как да функционираме нормално като личност, ако сме отделени от останалите и живеем като единаци. Изгубеното доверие може да рефлектира върху целия ни живот и напълно да ни промени. Какво ще бъде отношението ни към хората, когато ги гледаме с недоверие? Ние ще бъдем изпълнени с всякакви предразсъдъци, ще сме подозрителни, ще подлагаме всичко на съмнение, т.е. няма да вярваме на никой, че ни говори истината. Как може да обича човек ближния си, ако му няма доверие? За каква любов можем да говорим тогава? Мнима любов? Всъщност любовта може ли да бъде мнима?
Това обаче е начинът, чрез който човек може да се успокои и да се самоубеди, че не е наивен. Отделно това може да бъде отговорът на въпроса, защо нямам приятели. Но нека зададем същия въпрос по един друг начин: защо нямам приятели от църквата, която посещавам? Може би тук се крие и причината. Човек не може да изгради каквото и да е приятелство, ако няма доверие на хората. Правят ми впечатление тези, които искат да знаят какво се случва в живота на другия, но не желаят да го допуснат до своя собствен. Изгубеното доверие носи самота, обвинение, осъждение, огорчение. Има един начин, който Словото ни открива за справяне с всичко това, и той се нарича прошка. Тя е в основата на всяко едно истинско взаимоотношение между хората. Великодушието може да бъде изразено най-силно в прошката. Тогава ние сме предизвикани не просто да затворим очите си и стиснем зъби, а да простим от сърце и да забравим. Това не ни прави наивни и глупави, а свободни. Ненужните бариери на изгубеното доверие от един или няколко души могат да осакатят живота ни завинаги, но защо да се случва това, след като Христос ни учи на прошка?
Има хора, които наистина не осъзнават какво правят, когато наранят, обидят, излъжат, предадат някого. Исус Христос прости точно на тези хора, като каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Обаче всички ли хора постъпиха така с Него? Какво да кажем за апостол Петър, който три пъти се отрече от Христос? Със сигурност Господ имаше право да му няма повече доверие. Но въпреки това след възкресението Исус му каза точно на него: „Ти върви след Мен“ (Йоан 21:22). Ние можем да оправдаем апостола, като представим довод – той се покая. Но какво да кажем за хората, които нас ни нараняват и никога не осъзнават това? Естествено, че е трудно пак да им имаме доверие, но това не означава, че трябва да се затворим за всички други около нас. Може би най-доброто, което можем да направим, е да им простим и да се молим за тях Бог да ги промени. Христос не позволи на разочарованието и огорчението да задушат простителността.
Интересно е, че Господ има доверие на нас днес. Той ни е поверил най-великата Блага вест, очаква от нас да я разпространяваме като Негови деца. Хайде да помислим дали ние никога не сме Го наранявали, обиждали, предавали, лъгали и пр. Едва ли ще има човек, който ще бъде толкова праведен, че да може смело да заяви, че той никога не се е отнасял по този начин към Него. Тогава какво трябва да направи Той с нас – да изгуби доверие и да ни остави ли? Не, Бог продължава да ни има доверие, дори и да вижда, че спрямо Него грешим. Но защо? Понеже вярва в нас и очаква да Му позволим да ни промени. Ето от това има нужда всеки един човек, обаче не всеки го осъзнава. Има хора, за които ние можем да се молим Бог да ги промени. Такива хора, които са ни разочаровали, предали и т.н. Може би те не осъзнават това, но Христос ни учи да се отнасяме с доброта и простителност към тях. Това обаче не е причина да спрем да имаме доверие на останалите. Защо да живеем в оковите на изгубеното доверие, след като можем да последваме Христовия пример? Обаче е нужно смирение, за да можем да погледнем този, който е постъпил несправедливо към нас и да няма повод, поради който сърцето ни да се свива. Това, че човек ни е предал преди време, означава ли, че той е предател завинаги? Ние никога не знаем кога човек може да се промени. Това състояние е известно само за Бог. От нас се очаква да бъдем християни и към такива хора. Може би вече няма да им споделяме тайните си. Може би вече няма да са ни най-близки приятели. Но ако в един момент осъзнаят грешката си, как ще постъпим ние? Беше нужно смирение, за да може бащата да приеме блудния син. Ние също се нуждаем от това, за да можем да обичаме ближния, дори и когато ни нарани и предаде. Може би ще мине време, докато ще им имаме доверие отново, но нека не позволяваме на огорчението да ни раздели завинаги с тях. Човек се променя, нека и ние им дадем този шанс и да постоянстваме в молитва за тях.
„Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец, Който е на небесата“ (Мат. 5:44, 45).