Състраданието е дума, която все по-рядко чуваме от устата на хората и по-малко виждаме в техните действия.
Днес можем да видим, че макар състраданието да е белег за човечност, за голяма група хора то остава неразбираемо. Какво всъщност е то и необходимо ли е? Това са въпросите, на които ще търсим отговори.
В исторически аспект през поколенията т.нар. златно правило става ключов принцип на състраданието – дръж се с другите така, както би искал те да се държат с теб (Мат. 7:12). Поставено на пиедестал в много философии, състраданието се смята за един от най-великите добродетели в повечето религии.
От психологична гледна точка състраданието е човешка емоция, емпатия, предизвикана от чуждата болка и страдание. Едно от погрешните разбирания, с които се сблъскваме, е, че състраданието прави човека слаб и уязвим, то леко измества фокуса му от неговите проблеми и болки към чуждите. Според идеологията на егоиста това е абсолютна слабост. Една от причините хората все по-малко да проявяват състрадание се нарича егоизъм. Точно той привлича цялото внимание на човека към него самия. Егоистът е човек, който се интересува единствено от себе си. Той не зачита чуждото мнение, не желае да споделя своите блага, не приема чужди съвети, или казано по-просто, живее за себе си.
В състраданието ние откриваме смирение и себеотричане. Без тези две съставки е невъзможно човек да има отношение към чуждото страдание. Но както виждаме днес, смирението и себеотричането са поставени в ъгъла и наречени с една дума – слабост. Този начин на мислене е типичен за консуматорите, егоистите, горделивите и всяка една подобна група от хора, защото центърът на внимание е насочен само към себето.
„А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич, непримирими, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече сластолюбиви, а не боголюбиви” (ІІ Тим. 3:1–4).
Ниският морал, на който сме свидетели, покварата на греха, липсата на качествено възпитание, липсата на любов и отговорност, незачитането на Божието Слово и Бога са само една част от причините, поради които много от хората не изпитват състрадание. Няма ден, в който да не отворим пресата, пуснем телевизора и да не чуем за убийства, изнасилвания, отвличане, войни, смърт и пр. Това е станало всекидневие за нас. На много хора не им правят впечатление подобни новини. Самите те сякаш са притъпили съвестта си, като са насочили цялото си внимание към това, на тях да им е добре. Една борба за по-добър живот на себето.
Каква е разликата между съчувствието и състраданието? Можем най-ясно да я разберем чрез един пример. Да предположим, че сме информирани за даден човек, на когото са му поставили диагноза рак. Самата мисъл за тази болест ни натъжава, понеже знаем, че по принцип е нелечима и твърде малко са случаите на хора, които са успели по някакъв начин да оздравеят. От друга страна знаем, че Бог е Този, Който, ако пожелае, може да излекува един човек от каквато и да е болест. Ние можем да проявим съчувствие, като кажем: жалко, дано Бог бъде милостив към този човек. Това пожелание обаче не можем да наречем състрадание, понеже може би само след ден-два и вече този човек може да е изчезнал напълно от ума ни и е възможно да си спомним за него чак след определен период от време.
Състраданието е активно желание да бъде облекчено страданието на другите. Ако трябва буквално да преведем тази дума, то тя означава „да страдаш със страдащия”. Ако ние поемем инициатива да се молим за този болен човек или да се свържем с него и се опитаме да му помогнем с нещо, от което има нужда, чак тогава можем да кажем, че му състрадаваме. Свещеникът и левитът, които минаха покрай пребития на пътя, може и да са изпитали съчувствие към него, но само самарянинът беше този, който прояви състрадание и му помогна. Христос дава отговор на въпроса, кой е моят ближен, но Той разказва притчата за самарянина и като пример за състрадание. След това Той ни остави и заповедта: „Иди и ти прави също така” (Лука 10:37).
Същата тема откриваме и в думите на ап. Павел: „един другиму теготите (товарите) си носете и така изпълнявайте Христовия закон” (Гал. 6:2). Всеки един от нас има трудности, проблеми, болки в своя живот. Днес сякаш е нормално човек да се интересува само от себе си. Това, което обаче винаги трябва да си напомняме, е, че Бог ни предлага Своята помощ и сила, за да се справим с това, което се явява като товар за нас. Дори самият Христос ни кани: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). Когато ние доброволно приемем Неговата покана, можем да видим, че Той ни изпълва и със Своя мир. Някои християни живеят само до това ниво, където техните нужди и молитви са задоволени. Но според ап. Павел това не е достатъчно, за да изпълняваме Христовия закон „да възлюбиш ближния като себе си”. Можем ли да говорим за любов към ближния, ако няма дела, чрез които да сме я изразили? Естествено е, че за да носим товарите на някой друг, то ние трябва първо да сме се справили със своите. Но убеждението, с което можем да се изпълним, е същото – както Бог ни е помогнал да се справим със своите товари, така ще ни и помогне ние да носим товарите и на другите.
Следва продължение