Често четем колко българи са емигрирали или имат желание да напуснат страната. В очите ни се набиват растящите проценти, пропукват се представите ни за мечтано и реално.
Емиграцията е разнопосочна тема. Неприятна. Минусите и плюсовете се срещат и човек изпада в недоумение, кое е по-доброто за него.
Емиграция – чисти улици и всеобщо безразличие. Тълпи от забързани хора и нито един познат. Емиграцията като физическо понятие и духовно състояние не се припокриват. Удобството в сърцето, хармонията, лекотата, удовлетворението живеят навсякъде по света. За тях не са нужни предварителна резервация, промоции, подходящи сезони за пътуване, определено количество багаж. На юг или на север – вярата е откриваема. Вярата се движи без компас и необходимост от указания и пътни карти.
Бог е около нас. Ние къде сме? Скрити зад новите си очила, зад списанието, зад бележките от последния семинар, зад рецептата за бърз и диетичен сладкиш. Здраво бетонирани зад егото си. Вкоренени да се опознаваме или да се крием. Само касоразбивач ще успее да се добере до мисълта ни. И Бог. Той търпеливо чака нашето внимание, думите ни, изтъняващото и пропукващо се спокойствие. Очаква изчерпването на лимита ни от „Не ме интересува“, „Остави ме, не е моментът да говорим“ и „Моите неща са най-важни“.
Където и да сме се скрили – в столицата на страна с труднопроизносимо име, в селце със стотина жители, в град над две реки… – Бог ни вижда. Погледът му е в нас. Нашият – в носталгията, в опашката за безплатен обяд, в обявите за работа, в неизсъхналото пране и болнавото бебе… Трупаме проблемите, свиваме се, отлагаме искрения разговор за после, за след това, за когато сме наясно със себе си… Отлагането се проточва и дългото въже на необщуването, на терзанията се увиват около нас и се усещаме хванати в невидим капан. От кого се крием? Срамуваме ли се? Правим се на всесилни и разумни? Нима той ни противоречи… Нима е изпратил някой да ни доказва обратното… Не!
Ние виждаме ден след ден как тихо и уж без да искаме, с няколко крачки наляво, крос надясно… се отдалечаваме от Бог. Емигрираме от естествената потребност да общуваме, да се доближаваме, да разчупваме границите, да търсим най-доброто, най-разумното, най-подходящото за нас. Научили се да мълчим. Приучващи се всичко да обгръщаме в тишина. Повече тайни, повече затворени врати, привидно добруване. Не говорим. Маскираме се с усмивки. Защото нямаме време, времето ни е разграфено и една промяна ще пропука здравината на пресмятанията ни и определените от месеци ангажименти.
Денонощието е 24 часа и нито минута повече. Ръцете, заякнали от тренировки, не ще го издължат. От времето за гледане на телевизия или от разговорите на общи теми можеш да „отрежеш“ място за разговор. Да обърнеш гръб на „тя каза, той не я изслуша, те са отнесени от вихъра, неадекватна съм…“. Не когато ти натежи и всяка следваща дума ти се струва камък и удар по тялото ти, не когато викът ти е по-остър от лунния сърп и си готова да вървиш пеша до разрешението на проблема си…
Сега. Преди да си емигрирал и завръщането ти да е несигурно и обвързано с документи и подписи, със свидетели и страхове. Преди да си натрупал още гняв и безизходица. Преди гърбът да те боли от носене на мълчаливи товари през тресавища, от неосветени пътища.
Емиграцията… Избираме я доброволно. В нагаждане към обстоятелствата. Прекрачваме напред. Не поглеждаме назад. Животът е път. Път от човек до човека. Път от мисълта до потребността. Път от Бог до нас, неговите създания. Където и да ходим, където и очите ни да се спират, лутат, избират… да не емигрираме от най-добрия съветник и защитник!