Може ли християните да живеят в разделение? Кое е наложило такъв изкривен стандарт? Предлагам ви да се впуснем в тази нелека и може би болезнена тема.
Думата ‘уважение’ е почти изчезнала от нашия речник, все по-рядко я чуваме. Една от най-големите пречки между хората е липсата на уважение. А там, където няма уважение, е трудно да се мисли, че има любов. Тук обаче се появява въпросът, защо хората не се уважават.
Причината, поради която хората не се уважават, е, че не се приемат за равни. Липсата на съзнание за равенство се изразява най-ясно в нежеланието да се почитаме един друг. Ние имаме много различия помежду си – пол, телосложение, образование, култура, етнос, език, национална принадлежност и пр. Всички тези различия, а и някои други са спомогнали за съставянето на нашето самочувствие. „Аз съм различен“ днес се употребява не в смисъл на различен, но въпреки това равен, а на различен и по-добър от другия, над другия, богоизбран.
„Ние казваме, че хората са горди за това, че са богати, умни или добре изглеждащи, но не е така. Те се гордеят поради това, че са по-богати, по-умни или по-добре изглеждащи от другите. Ако всички станат еднакво богати, умни или всички изглеждат еднакво добре, няма да има за какво да се гордеят“, пише К. С. Луис. Или, казано по друг начин, хората не са горди заради това, че са духовни, а поради това, че се мислят за по-духовни от другите. Гордостта е съревнование.
Ето това е една друга причина, поради която няма уважение между хората – гордостта.
Как се развива идеята за уважението между нас, християните? Една интересна тенденция се е зародила през вековете. Колкото по-нова е дадена деноминация, толкова по-близо е до истината. Но въпросът е дали наистина това е така? Прекалено лесно се обръщаме назад в историята и започваме да критикуваме различни реформатори и пуритански проповедници за техните идеи, доктрини и пр. Понякога забравяме, че тогавашната информация, богословие, напредък са били на различно ниво от днес. Може би тук е моментът, който използват различни хора, за да убеждават другите, че проповядват пълната евангелска истина. Ето го и разделението, на което сме свидетели днес. Въпреки нашите различия ние не трябва да забравяме, че сме части на едно тяло, на което глава е Христос. „Защото всички бяхме кръстени от действието на един Дух, за да станем част от едно тяло, независимо дали сме юдеи или езичници, роби или свободни, и от този един Дух всички бяхме напоени“ (І Кор. 12:13). Тази библейска истина никога не е променяла своето значение. Липсата на уважение между определени християнии деноминации се дължи на неприемането, че сме части на Христовото тяло, че сме напоени от един Дух, че сме една невяста въпреки различията помежду си. В този случай изключваме всякакви лъжеучения като причина, понеже нашите размисли не включват този факт, защото не сме избрали тази посока. Естествено, те са също причина за разделение, но ние не говорим за тях в момента. Търсим причините за разделението отвъд лъжеученията.
Често говорим за съживление и твърде малко за единство и единодушие. Също така твърде често говорим за това, как Бог се прославя в нашия живот, и твърде малко си мислим, че Бог би го направил и в живота на другите. А когато все пак чуем чуждо свидетелство, често сме скептични към него. Духовната гордост, на която сме свидетели, умело можем да прикрием с думите: „Така ме води Бог“. Да, ние бихме се съгласили с другите, когато Бог и тях ги води по същия начин, но какво се случва, когато нашето виждане е различно с виждането на другия? Може би първата мисъл, която ни идва, е, че Бог ръководи нас, но другия – не. След като наблюдаваме подобно разбиране за Божието водителство, е трудно да мислим за уважение към другия и единство. Щом нашите виждания не съвпадат, със сигурност един от двамата не е ръководен от Бога. А след като сме убедени, че ние сме, следователно другият не е. Дали това наистина е така? Трудно ни е да приемем различията. Трудно ни е да си мислим, че Бог може да върши както чудеса в църквата, която посещаваме, така да го прави и в другата, която има различно име и има различни разбирания от нашите. Ето защо можем да видим, че различни инициативи на регионално или национално ниво са приети от едни и отхвърлени от други. Всички вярваме, че Бог работи днес, но ни е трудно да повярваме, че Бог може да работи както в нашия живот, така и в този на другия, който е различен от нас. Друга егоистична тенденция, която съществува, е желанието хората да подкрепят нас, нашата конференция, нашата инициатива, но когато стане дума за тази, която е организирана от другите, тя наистина ни е чужда. Ние не желаем да им имаме доверие и да ги дарим с подкрепа, а в същия момент искаме нас да уважават, на нас да се доверят и подкрепят. Духовната гордост, че Бог употребява само нас, не ни е никак чужда. Ние я откриваме зад маската на хвалбата: „Елате да видите Бог какво прави в нашата църква“. Но Той не е Бог само на „нашата църква“, а е и на тези, които, макар че са различни, вярват в Него.
В действителност равни ли сме пред Бога?
„Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса“ (Гал. 3:28). Къде можем да открием тази специална богоизбранност, която е в резултат от нашата деноминационна принадлежност? Ние я откриваме в обятията на гордостта и похвалата. „Аз съм Павлов; а аз – Аполосов; а аз – Кифов; а пък аз – Христов. Нима се е разделил Христос? Павел ли се разпна за вас? Или в Павловото име се кръстихте?“ (І Кор 1:12, 13). Това е била причината за тогавашното разделение в Коринтската църква. Нашето разделение на различни деноминации не е само въпрос на различие в някои доктрини, а на отношение на отхвърляне, презрение, предразсъдъци, липса на уважение и любов. Ако ние нямаме смелостта да си признаем реалните причини, ще бъде много трудно и да си мислим, че можем да градим каквото и да е единство за Божието царство в България.
Какво да кажем за разделението на етническа основа – българска църква и ромска църква? Същото като американска църква и негърска църква? В Ранната църква имаше християни с юдейски произход, които не искаха да се събират с езичниците – гърци, римляни и др. В Ерусалимската църква се повдигна препирня между вярващите. Причината беше тази, че юдеите бяха обрязани според Мойсеевият закон, а езичниците – не. Тогава ап. Петър се изправи и започна да ги поучава: „Бог, Който познава всяко сърце, показа, че приема тези хора, като им даде Святия Дух също както на нас. Той не направи разлика между нас и тях и очисти сърцата им чрез вярата“ (ДА 15:8, 9). Днес, изглежда, повлияни от своя манталитет, народност, политически убеждения и пр. наблюдаваме същото разделение.
Въпросът е можем ли да уважаваме и обичаме човека, който има друг цвят на кожата, различно от нашето образование и е от различен етнос? Приемаме ли го за равен? Няма как да си отговорим на тези въпроси и на много други, които имат връзка с различията помежду ни, ако не осъзнаем великата истина, че Господ Исус Христос на кръста умря за всички хора. Той не жертва живота Си само за определен етнос или пол. Христос не изпрати Святия Дух само на избраните апостоли, а за всички, които повярват в Него.
Днес по същия начин отношението на Отец към всички, които вярват в Сина Му, е като към Свои деца. „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божи чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име“ (Йоан 1:12). Това право Бог го предостави на всеки вярващ. Ние наистина ли вярваме, че другият, който е различен от нас, е дете на Бога, както сме и ние? И него ли Той обича по същия начин като нас, или ние сме богоизбрани, а той все още не е познал напълно истината?
Разбираме ли колко объркани и небиблейски могат да бъдат нашите убеждения понякога? И след това ние говорим за любов към ближния. Но кой е нашият ближен – само този, който посещава същата като нас църква или домашна група? Само той ли е истински вярващ? Сигурно тази е една от причините различни християни от едно населено място да не искат да се поглеждат, поздравят и да си поговорят. А какво да кажем „да се молят заедно“ – може ли това да се случи? „Но ние сме различни“, казват някои. В каква степен и в какъв смисъл различни? На различен Бог ли служим, различно кръщение ли имаме, различна надежда ли имаме? „Има едно тяло и Един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: Един Господ, една вяра, едно кръщение, Един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички“ (Еф. 4:4–6). Да, със сигурност талантите ни, служенията ни, това, което Бог ни е дал, е различно. Но помислете, че всичко това е, за да служим на Един Бог, да бъдем едно Христово тяло, въпреки че сме различни части и имаме различни функции, ние пак сме една църква Христова.
Различията винаги могат да бъдат препятствие за нашата приемственост, уважение, желание за единство. Но от нашата нагласа и начинът на мислене зависи и доколко тези минимални различия могат да извършат максимална раздяла.
В заключение можем да кажем, че разделението може да се дължи на липса на съзнание за равенство пред Бога, гордост, предразсъдъци, липса на уважение и любов към другия. Доктриналните различия, които често използваме като причина, не са повлияли толкова на разделението, колкото предходните неща, които изброихме.
Всичко това ние можем да променим, ако променим начина си на мислене. Имаме достатъчно библейски пасажи, които ни доказват, че Исус Христос – нашият Господ, има само едно Тяло, една Невяста – една Църква.
„Моля се не само за тях, но и за всички, които ще повярват в Мен чрез тяхното послание, за да бъдат те едно цяло, както Ти, Отче, си в мен и аз съм в теб“ (Йоан 17:20, 21).