Вече няколко часа пътувах с влака към Бургас. За изненада на всички пътуващи в БДЖ купето бе топло и сравнително удобно. Мъж и жена, за които впоследствие разбрах, че са брат и сестра, пътуваха в същата посока. Мъжът бе сляп… Прошарената му коса и брада и усмивката на лицето му изграждаха представата, че притежава благ и мил характер. Често подхвърляше и шеги, на които сестра му отговаряше леко студено или с насмешка. Понякога засичах погледа му и толкова желаех да види усмивка ми, която не бе просто плод на съчувствие, а истинско възхищение от силата на бодрия му и жив дух.
В купето изведнъж стана по-светло и думите на слепия просто ме оставиха без дъх. „И ние да видим малко слънце”, придружено със същата мила усмивка, създадоха у мен множество противоречиви чувства. Та той не виждаше, но въпреки това очите му не бяха загубили напълно чувствителността си към светлината, носейки на сърцето му толкова радост и топлина. А нашите очи, нашите здрави очи? Те често са по-невиждащи от очите на възрастния човек от влака! Те не просто не могат, те не желаят да видят светлината, слънцето! Животът ни се превръща в стая със закрити прозорци, а ние не намираме сили да се изправим и да дръпнем тъмните завесите.
Толкова свикваме с тъмнината, че светлината предизвиква дразнение на очите ни. Абсурдно си съществуваме, като отказваме дори да се опитаме да прогледнем. През умовете ни минава и идеята, че е възможно завинаги да останем в тъмната стая сами, без никой да ни вижда. Бавно и сигурно тъмнината завзема всяка част от нас и ние ставаме различни, превръщаме се в други. А за да прикрием тази промяна, слагаме маската и излизаме навън. Всячески се опитваме да убедим хората, че ние сме същите усмихнати и слънчеви хора, които някога сме били… Но маската не просто променя лицата ни – тя прикрива истинските ни погледи, тя е тъмната завеса за прозорците.
И не след дълго ние сме се превърнали в лицемери, които живеят с наивната идея, че Сърцеведецът не вижда промяната, която бавно притъпява сетивата ни. Решавайки да останем на тъмно, забравяме, че затваряме очите си за Неговата светлина, затваряме сърцата си за Неговата топлина… Докога ще живеем с желанието да сме слепи? Докога ще спираме Светлината да обитава в нас и да променя душите, сърцата и лицата ни?