Живеем в общество, което се характеризира със своята хиперконсумация. Днешните тенденции не са изцяло свързани с нуждата, колкото с емоционалното изживяване при консумацията.
Как всичко това е рефлектирало върху християнството? Предлагам ви да разгледаме различни поведенчески модели на християни и да помислим доколко те са идентификатор за духовност.
Преди да говорим за емоционалността, ние трябва да отбележим, че Бог ни е сътворил с една изпъстрена палитра от емоции, които всеки един човек е в състояние да изпита. Ние, хората, не сме неодушевени предмети, които нямаме способност да реагираме на всичко, което ни заобикаля, а напротив – можем да изразяваме по различни начини това, което преживяваме. Също трябва да отбележим, че като хора ние сме създадени различни. Докато за едни хора можем да кажем, че са умерено емоционални, за други трябва да потвърдим, че са хиперемоционални, т.е. всичко, което преживяват, го изразяват с множество емоции. За тях често се изказваме, че са незрели и непостоянни поради своята емоционалност, но трябва да признаем, че може би самият им темперамент е по-емоционален. След като поставихме някаква рамка към конкретната цел, върху която ще погледнем, е време и да видим как всичко това се свързва с християнството.
Хиперемоционалните хора наричат свободното изразяване на своите емоции в църква духовна свобода. Това е интересен възглед, който се разпространява и от определени проповедници.
Всеки един от нас може да си спомни за цар Давид и неговата радост от пренасянето на Ковчега. Ние го виждаме в Библията, че той е опасан с една препаска и танцуващ пред Божия ковчег (ІІ Царе 6:14). По този емоционален начин той изразява своята радост. Това беше дългоочакваният момент за него, когато Ковчегът на завета, който е символ на Божието присъствие, се върна в Израел. От книгата Псалми ние разбираме, че Давид е бил човек, който не се е притеснявал да опише всичко, което е преживял и за което е бил вдъхновен от Бога, по един много емоционален начин. Също трябва да споменем, че Бог го нарича „човек по Неговото сърце” (І Царе 16:7). И изведнъж ето го образа, който създаваме за „свободен духовен християнин”. Но забележете – ние наблягаме на емоционалността, като я правим еквивалент на духовността. Това е и една от причините, поради които някои църкви са се превърнали повече в дискотеки, отколкото в молитвени домове (Мат. 21:13). „През последните дни много църкви станаха жалки театри, където „продуценти“ продават надребно своите просташки стоки с пълно одобрение на евангелските водачи, които дори могат да цитират някой свещен текст в защита на своето беззаконие. И почти никой не се осмелява да вдигне глас срещу това“ – Е. У. Тоузер.
Силата, която днес откриваме в хиперконсуматорството, се състои в удоволствието да консумираш, а не в нуждата. Ето какво се получава, когато същото се приложи и в християнството. Човек отива на църква с нагласата да преживее нещо емоционално, по-точно нещо положително. Това е една от причините, която ни доставя удоволствие да слушаме проповеди за любовта, милостта, Божията грижа към нас и пр. Но какво се случва, когато проповедта е насочена към греха, смъртта, Божието наказание? Теми, които не ни изглеждат положителни.
Един от индикаторите за Божието присъствие, на които залагат определена група от хора, е да преживеят нещо емоционално, да бъдат развълнувани, разчувствани. По този начин те определят дали Бог е в тази църква и дали Той говори чрез устата на проповедника. Проблемът, който откриваме в подобно отношение, е, че емоционалната нужда се е превърнала в духовна нужда. Но това означава ли, че по никакъв начин не трябва да преживеем това, което чуем или видим? Не, ние сме с различна емоционалност и по един или друг начин реагираме, но това не означава, че хиперемоционалността е истинска духовност.
„Акцентът в църквата днес не е в набожността, но във възбуждението“ – Леонард Рейвънхил.
Какво да кажем за хората, които отиват в Божия дом с нагласата, че задължително трябва да преживеят нещо силно емоционално, за да продължат да посещават тази църква? Хвалението трябва да ги разчувства, проповедта трябва да ги насърчи, а хората – да са положително настроени към тях. Изведнъж фокусът е напълно изместен от Христос към нашата нужда да преживеем нещо положително и емоционално. Затова не трябва да ни учудват хората, които с голям заряд и тръпка започват да посещават молитвения дом, но само след няколко месеца спират да идват. Те са били християни само доколкото църквата е задоволява техните емоционални нужди, след което вече търсят нов заместител. Тази тенденция някои хора наричат духовност, но както ние откриваме, нямаме основание да я наречем по този начин.
„Желанието да бъдем драматично активни е доказателство за нашия религиозен инфатилизъм; това е един вид показност, обичайна в детската градина“ – Е. У. Тоузър.
Докато говорим за това, ние не пренебрегваме своята нужда от присъствието на Бога, но и не можем да гледаме на нея изцяло от емоционалната й страна. Бог не е шоумен, нито клоун, който трябва да ни забавлява. Словото Му няма целта да ни забавлява и да предизвиква емоционална превъзбуда. То ни поучава да живеем по богоугоден начин, защото е единственият път към истината.
Непонятно е описанието, на което сме свидетели, за Божието присъствие от определени млади хора: „беше яко”, „прекарах си готино”… Но какво се получава, когато това не се случи? Ето отговорът на един младеж: „Беше ми тъпо”. Или казано по друг начин: „Никой от присъстващите и участващите не успя да предизвика в мен емоция, за да се почувствам готино”. Сега можем ли да осъзнаем същността на нещата, представени по този начин? Някой беше казал: „Но Божите хора трябва да се забавляват също”. Може би и това е причината, поради която християнството за някои не е начин на живот, а едно забавление. Но забележете – то е едно от всичките забавления. Тогава как може да бъде задържан погледът на хората върху Христос, ако тяхното отношение към християнството е просто забавление? Това означава ли, че ние не трябва по никакъв начин да изразяваме своята радост в Господа?
Не за това става дума тук. Но радостта, удоволствието и емоционалното преживяване не са същността на християнството. Ние не можем да основаваме своята вяра на някакво еуфорично преживяване в молитва, в Божия дом. Понеже тази еуфория ще премине. Въпросът е как всичко това ни е променило и дали въобще ни е променило. Една от причините, поради които виждаме недоволни християни на неделните служби, е, защото са дошли с нагласата да преживеят нещо емоционално. Но нещо емоционално можеш да преживееш и когато си пуснеш телевизора. Ако всичко, за което говорим, не ни приближава до образа на Христос, то тогава то е просто емоция. „Божието докосване или преживяване” понякога наричаме емоционалната превъзбудимост на нашата душа. Това, на което трябва да спрем погледа си, е следната истина: че е невъзможно Бог да е направил нещо, Той да се е докоснал до нас и това да не те е променило.
В заключение можем да кажем, че емоционалната страна е само част от начина, по който възприемаме Бог и Неговото Слово, но тя не е основата и не може да бъде индикатор за духовност. Господ Исус Христос тук, на Земята, показа и Своята емоционална страна ( Йоан 13:21, Йоан 11:35), но Той не позволи по никакъв начин тя да бъде движеща сила в Неговия живот, угоден на Бога.