Разпъването винаги се е свързвало със страдания и смърт. „Това, че Той бе разпнат, е едно, но съвсем друго е ние да бъдем разпнати. Също така едно нещо е, че Той върши Божията воля, но нещо съвсем друго е ние да я вършим. Той не беше разпнат за нас, за да бъдем ние пощадени от това, а защото ние би трябвало да сме разпнати с Него“ – Елиас Аслаксен.
Библейската идея за съразпването с Христос можем най-ярко да я открием в богословието на ап. Павел. „Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20).
Но какво означава това за нас? Как би трябвало да разбираме ние тези думи?
Разпъването на кръста е начинът, чрез който Исус Христос беше убит. На него Той умря като изкупителна жертва за греховете на цялото човечество. Но тогава за какво разпъване ни говори ап. Павел? Той използва тази метафора (съразпнат), за да ни обясни, че ние сме свързани с Христос и Неговата смърт, чрез която Той понесе наказанието на греха и нашето грешно минало бива заличено. Преди това съразпване с Христос ние сме живели подвластни на влиянието на света, под царството на закона, греха и смъртта.
Кое в нас трябва да умре?
Едно от най-погрешните схващания днес за спасението е, че е достатъчно един човек да каже една молитва и вече като спасен може да продължи да живее по стария начин на живот. Няма никаква промяна, няма умиране за собствените си желания, амбиции. Следване на един и същи курс, само с една малка подробност – молитва изречена на глас. Но какво общо има това с вярата в Христос? Нима точно това ни поучава Библията?
Божията любов в лицето на нашия Господ Исус Христос и Неговата жертва на кръста е наистина незаслужена. Ние се възхищаваме от тази обич, възхваляваме я в песни, стихотворения и пр. Но приемането на тази любов в сърцата ни ни прави отговорни. Христовата покана, отправена към хората, включва себеотричане и носене на кръст (Лука 9:23). Тук става дума за нашия кръст, а не за Неговия. Тя не е само покана на любов от Негова страна, но и покана, която, като приемем, ни обвързва с отговорности.
„Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да не робуваме вече на греха, защото който е умрял, той е оправдан от греха“ (Рим. 6:6, 7). Старият човек, който е живял, воден от страстите на греха, е разпънат. Той трябва да умре, за да заживее новият човек. Но как? Святият Дух е Онзи, Който новоражда нашия дух и ние ставаме ново създание (ІІ Кор. 5:17). Новият завет нарича този акт на Божия Дух в нас новорождение. Ние сме тези, които отново с помощта на Бога осъзнаваме своето паднало, противно на Бога, грешно състояние и посредством вяра в Христос искаме прошка за греховете си. Водното кръщение представлява символично един воден гроб, където умира старият човек и възкръсва новият. Не може да има новорождение без покаяние, по същия начин и няма съразпване без новорождение. Как се променя животът ни? Той придобива нов смисъл, стремеж, цел. Предишният живот, който ние сме водили, повлияни от нашите покварени, себични желания, е унищожен. Сега като нови хора ние сме призовани да живеем по Божия начин, като се съобразяваме с Неговото Слово.
Но какво се случва, когато старият човек не е разпънат на кръста? Когато човек не е бил истински новороден? Може би най-точната дума за определяне на това състояние е самозаблуда. Да живее човек с убеждението, че е християнин, но по нищо да не си личи неговата промяна, е тъжна картина, която той рисува със затворени очи, като си мисли, че това е Божи шедьовър. Ходенето на църква, четенето на Библията, дори молитвите не могат да помогнат на човек, ако той не е решил да се съобразява с Божието Слово. Ако във всекидневните му думи и действия не си личи явно промяната от новорождението, то може ли такъв човек да бъде наречен християнин (последовател на Христос)? По всичко личи, че ако не умре старото Аз, не може да има нов живот. „А далеч от мене е да се хваля с друго, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат и аз – за света“ (Гал. 6:14).
Осъзнаването на отговорността, която ние имаме пред Бога, е един от ключовите моменти в нашия християнски живот. Вече желанието да следваме светските модели са изчезнали, обаянието на света не ни влияе. Разбирането, че сме нови създания, ни насочва към отговорностите, които имаме пред Бога, т.е. да изпълняваме Неговото Слово. Защото не можем да бъдем приятели със света и в същия момент да бъдем и с Бога (Як. 4:4). Затова всекидневно се очаква от нас да живеем живот на себеотричане, отхвърляне на всякакви себични, сластолюбиви желания и предаване на всичко, което Бог е планувал за нас. Но това не може да се случи по никакъв начин, ако човек не бъде истински новороден. Не може да има съразпъване, умиране с Христос и в същия момент старите навици и желания да имат контролираща сила в живота ни.
Затова и апостолът казва: „сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син“ (Гал. 2:20). В отхвърлянето на света и на греховните желания ние потвърждаваме решението си Христос да бъде Господ в нас. Ние доброволно предаваме контрола на живота си в Неговите ръце. Тогава спира употребата на старата ни навигационна система, когато животът ни е бил на автопилот. С радост можем да видим, че маневрите в живота ни вече са извършвани от Него. От думите на ап. Павел можем да разберем, че ако няма разпъване и умиране на старото Аз, то и Христос не може да живее в нас. Как да разбираме думите „не аз живея, но Христос живее в мене“?
Алберт Швайцер ни дава тълкувание от гледна точка на есхатологията. Според него да бъдем „в Христос“ означава да сме част от хората на Месията. Швайцер казва, че това е вярно и индивидуално, и корпоративно.
„В определен смисъл ние живеем този нов живот чрез вяра в Христа. В друг смисъл далече не ние живеем новия живот, а Христос, Който живее у нас. И живеейки в нас, Той ни дарява нови желания за святост, за Бога, за небето“ – Джон Стот.
Означава ли това, че ние вече не можем да съгрешаваме? Напротив, ние можем да грешим, но не желаем това. Духът на Бога, Който живее у нас, ни дава сили да не копнеем за греха. Той насочва нашите стремления към Господа. Докато преди новорождението ние не сме могли да живеем живот, зависим от Божите стандарти, сега, след катоя Христос е в нас чрез Духа Си, за нас е възможно да живеем угодно на Него. Това е част от огромната разлика между стария човек и новия. За онзи, който е осъзнал всичко това и се стреми да изпълнява Божието Слово всекидневно, връщане назад няма.
На Разпети петък може би често сме гледали към кръста на Христос. Благодарили сме за Неговата скъпоценна жертва за греховете ни. Но този път ние можем да погледнем двустранно. Първо към Него и после към себе си. Ние съразпнати ли сме с Христос според думите на ап. Павел? Наистина ли Той живее в нас и ние живеем за Него? Мисля, че само когато изпълняваме това слово, ще можем да разберем какъв е смисълът в думите на апостола: „Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).