Порасна ли детето в мен, честичко се питам. Задавам си този въпрос не защото съм отговорила на всички останали питаници. Не. Не и от мерки за сигурност, че не ще заспя, ако не получа смислено обяснение. За поне десетина въпроса отговор нямам, но не съм се предала.

Порасна ли детето в мен? Поглеждам се в огледалото, след като лицата на хората около мен са ме предизвикали да се смутя. Кое ги е объркало? Знам си, че свързват детското с наивното, с вярата, с отвореността към хората, с искреността да говориш каквото мислиш и да не таиш злобните думи за разговор с други. А не е ли така по-спокойно и по-истинско?

Големи сме на възраст, но отвътре непорасналото момиче или момче, ненадскочило оградата на съседите с необраната череша, се пита накъде, как, с кого.Съветваме собствените си деца да преодоляват страховете си, а ние се спъваме в тях и вдигаме прах от съмнения и горчивина. Кой ще погали и успокои детското сърце, което тупка в нас и просто се е дегизирало като голямо…

За Бог ние сме деца – независимо от цвета на косите си и титлите, придобити от учене и запаметяване на цитати, от безсъние и амбиции. Деца сме и за родителите си.

Растем, като се гледаме в снимките и съзираме бръчки и променено тегло, искри в очите, които сега само с актьорско майсторство можем да докараме за известен брой минути. Растем… Обогатяваме ли се, принасяме ли полза за другите, възпитаваме ли с доброта родените от нас?

Децата са символ на чистота. На река, в която никой не е изхвърлил отпадъчни води и само вятърът и слънцето се заиграват по повърхността й.

Детето в нас се променя, сменява рани по лактите и коленете с душевни наранявания, с несподелености, със закъснения по житейските гари, с изпуснати влакове и признания. Детето в нас се крие зад диоптрите на очилата си и зад мъдруване, а някъде вътре стиска носната си кърпичка и чака да се скрие и да си поплаче на воля. Да изяде торба със сол и да стигне планини, върхове да покори, за да е оценено.

Синът ме изненадва с реплика, докато му разказвам за идеята си, и ми става приятно, че продължава мислите ми. Значи сме заедно и на един път. Какво усещане за близост и споделеност.

Бог ни е дал своите обещания не за да ги разбиваме на пух и прах и да изследваме под микроскоп, а да ги приемем и да се храним с тях всекидневно. Както децата хващат ръката на родителя си и тръгват.

Детето в мен се усмихва. Въпросите му са най-малко сто и един, но ги задържа зад любопитните си очи.

Отново е ден и пак ще се мъча да се задържа между желанията и реалността.