Денят ми започна необичайно. Вървях по криволичещата пътека, преливаща с растителност и острови от слънце и пейки, и пред очите ми профуча малък колоездач. В следващия миг загуби ориентация и падна… Помогнах на детето да стане от земята и вдигнах колелото му. Дотук – нищо странно. Бащата, който се появи от рехавата горичка с акации и липи, ме изгледа недоволно и се развика по мен защо се намесвам. Искал да научи момчето да се справя само, да е силен и независим човек. Последваха още нелюбезни съвети към мен. С такъв „железен татко“ не се допуска децата да се размекнат. Остава им само да карат и в никакъв случай да не падат. Отвътре се усмихнах. Бащата оставаше нервен. Момчето сведе поглед. Хубавото време търпеше грубите думи и чакаше какво ще последва. Не се ядосах, продължих разходката си. Стана ми тъжно. Жестът ми не беше разбран. Не бях употребила грубост, а оказах помощ.
„Не се оставяй да те побеждава злото; а ти побеждавай злото чрез доброто“ (Римляни 12:21). Ситуацията ли беше неподходяща за разбиранията ми, не реагирах по точния начин, или преживях този утринен сблъсък, за да добия повече увереност, че реалността не е точно онова, което бих желала да видя? И че нещата никога не са точно така, както изглеждат.
Критериите за добро и лошо ли са различни, променят се с годините, с модните тенденции от посоките на света, или хората се подхлъзваме по крайностите, защото е лесно и често удобно? Кой определя какво ще вършим – ние или обществото, кое ни ръководи? Дали е по-разумно и нормално да се опиташ да извършиш действие, което считаш за благородно и човешко, а не да си зареден с безразличие. Да виждаш страдание и болка, но да отминаваш. Защото не се случва с теб или с приятел. Някой може да пада, но това никак не те засяга. Не е в твоя периметър. Ти нали си наред и стоиш на краката си.
Тези дни руските медии нарекоха 98-годишния дядо Добри „ангел“. Виждали сте лицето му по телевизията, по вестниците. Аз съм го срещала и на живо. Журналистите описаха аскетичния му живот. Определиха го за „ангел“ не заради почтената му възраст и жизненост. Не защото благо се усмихва и не престава да милее за българщината, а и има бяла брада. Дядо Добри от години събира пари за възстановяването на църкви – ден след ден. Помага и на хора в нужда. Не са ли тези думи за него, за таланта му да не остава безучастен, небелязан от нуждите човешки: „който раздава – да раздава щедро… който показва милост – да я показва доброволно…“ (Римляни 12:8).
Всеки от нас е в състояние да извади примери и за щедрост, и за егоизъм. За всеотдайност и за незаинтересованост. За имане и за нямане. Мислите от двете наглед противоречиви случки, без нищо общо помежду си, рисува картината на съвременността. Повече песимистична или леко оптимистична. Без значение как ще я определим. Нашата характеристика не променя хода на историята. Ще се оставиш да те катурнат присмехът и клюките, язвителните думи и обидите, или ще ръсиш от съкровищницата на сърцето си, ще загърбваш човешката везна на лакомията.
Има дни, в които лошотията сякаш те пресреща на всеки ъгъл, спъва те пред три крачки… но това не означава, че си роден с лош късмет, нито че на 13-о число е за предпочитане да си седиш вкъщи. Видимото и невидимото са във вечен двубой, но ти отдавна си го разбрал и усетил.
Ти си на ход: „Побеждавай злото чрез доброто“.