„Не се оставяй да те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто“ (Римляни 12:21).

Когато четем и душата ни се напоява като суха земя, молеща за дъжд, се чувстваме силни, добри и великодушни. Сякаш ръцете ни сърбят да раздаваме щедрост, да помагаме, да надживяваме егоизма си. С една дума – искаме да бъдем добри. Толкова лесно ни изглежда. Като да съберем две и две ябълки и да получим четири – пълна фруктиера витамини. Ясно и без никакви философски отклонения.

Снощи не мислех точно по същия начин и никак не ми беше леко. Виждах сцената като през паяжина. Да ти затръшнат вратата с думи, не e по-приятно от скърцащия звук на дървото, което хлопва пред погледа ти. Езикът на скандала се въртеше в устата ми в готовност да излезе на светло и да предизвика словесен пожар. Колко бързо може да се запали и разгори огънят. Не се изисква никаква специална подготовка. Много бързо се запалва недоволството и нетърпението, но при гасенето нещата вървят мудно. Стават инциденти, непредвидени ситуации. Удържах се да не се поддам на страстта да търся своето си, да доказвам, че и аз имам глас да викам и зная твърде пиперливи изречения, които изгарят вътрешното спокойствие на човека. Ала прегърнах тишината и оставих Божият мир да ме обгражда. Наясно съм, че ако срещу теб някой издишва гняв и желание да се налага, обезоръжаването идва с твоето достойно запазване на мълчание. Май е в сила твърдението, че „мълчанието е злато“. Не се завираш в миша дупка, не се скриваш под кревата или зад вратата – учиш се отново да бъдеш дълготърпелив. В такива заледени минути разбираш искреността на думите: „Онемях и замълчах, въздържах се да говоря, и нямах спокойствие, и скръбта ми нарастваше“ (Псалм 39:2).

Дълготърпението… може би най-трудният и нежелан за усвояване урок в училището на живота.

Яла съм горчивите остатъци на разговорите, когато, натоварена с шум и претенции, точка по точка съм отвръщала на атаката. Отблясъците в очите на другия (обикновено любим човек, на когото държиш) те вдъхновяват за още и още думи. Подхлъзваш се по бърборенето и спираш твърде отдалечен от темата. Започваш да събираш излишните крясъци, правиш си разбор, каква каша си забъркал, питаш се дали ще се залепят счупените парченца доверие, ще остави ли видими следи лепилото… И дали във възстановената ваза цветята ще ухаят отново по най-прекрасния възможен начин. Обичаме да доказваме, да оспорваме, да изискваме, да превъзхождаме. Трудно ни е и не предпочитаме да замълчим, да преглътнем, да натиснем гнилото коренче, тръгващо да пониква.

Често ни се струва, че товарът, който понасяме, е прекален, че справедливостта се е отклонила, пътувайки към нас, че жестовете на добра воля са забравени. Нервността ни, подобно зло куче, все търси къде да остави спомен от зъбите си, да запечата болката върху кожата, подобно татуировка, та да не забравяш толкова бързо. Учим таблицата за умножение, теореми, стихотворения, формули, цитати и правила. А непрестанно бягаме от часовете на Нашия създател с оправданието, че е скучно и немодерно, непрестижно и присмехулно да си честен, внимателен, милосърден. Дали защото фалшивите ценности на днешното общество твърде гръмогласно се настаняват по свободните площади и избутват скромните ни усмивки?

Животът ни не е нито комедия, нито трагедия.

Той е един път – трънлив на места, с мъгла, хлъзгав, невинаги са поставени указателни знаци… Но е нашият път.