Прочетох една от последните статии, публикувани в www.evangelskivestnik.net – „Тръни и цветя”, и се сетих за още един начин да не се оставяме да ни побеждава злото, но да го надвиваме чрез доброто (Римляни 12:21).

Имам предвид езика, но не „езика на скандала”. Нито мълчанието, което понякога е по-ценно от злато. Нито дълготърпението, което наистина е „може би най-трудният и нежелан за усвояване урок в училището на живота”, както пише авторката на цитираната по-горе статия.

Става въпрос за „най-трудната дума за милиони хора” – „извинявай”, и за друга също трудна за употреба дума – „благодаря”. Това не е само моя констатация, а е резултат от изследване, проведено във Великобритания от продуцентска компания, която прави за телевизия Би Би Си програмата Тhe Gift. Тя дава възможност на хора да поднесат своите извинения или да изразят благодарност към някого. Допитването потвърдило, че за мнозина е трудно да се извинят и да благодарят.

Проучването показало, че близо 65% от анкетираните признават, че са пропуснали възможността или просто не са поискали да изрекат думата „извинявай”. Оказало се, че повече от половината запитани живеят с вина, че не са се извинили или не са благодарили на човек, който наистина го е заслужавал. Най-непосилно се оказало за хората над 55-годишна възраст да изкажат трудната дума, дори и след години. По-склонни да се извинят, макар и със закъснение, били тези между 25 и 34 години.

Според психолозите, коментирали резултатите, „извинението помага на хората да се освободят”. Който трудно се извинява, рискува да живее с мъчителна вина. А тези, които трудно казват „благодаря”, „пропускат удоволствието да дарят малко радост на околните”.

И без резултатите от това проучване сигурно ще се съгласите, че наистина ни е много трудно да казваме „извинявай” и „благодаря”. Предполагам, че повечето от нас като деца са били възпитавани, че когато получиш подарък или ти направят нещо добро, се казва „благодаря”. А когато сбъркаш или нараниш някого, непременно трябва да му се извиниш. Знаем това и като малки, макар и с напомняне, сме казвали тези думи по-лесно. Но колкото повече порастваме, по-бързо ги забравяме. Или ставаме по-заети… Или пък по-горделиви…

Библията ни казва: „за всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса” (I Солунци 5:18). И въпреки това често пропускаме да го направим, което означава, че не се покоряваме на Бог.

Защо ни е трудно да благодарим – на Него, а и на всяко Негово дете, чрез което Той ни благославя? Една от причините е, че много от нещата приемаме за даденост, сякаш са част от нормалното стечение на обстоятелствата. Трудно ни е да разберем, че без Неговото жизнено дихание ние нямаше да станем жива душа (Битие 2:7).

Сигурно сме и забравили. Дълго помним лошите неща в живота си, но милостите, благословенията, протегнатата ръка – Божия и човешка, забравяме бързо.

Сигурно сме и прекалено заети. Бързаме със задачи. Гоним срокове. Нямаме време да се спрем и да благодарим.

Сигурно сме и недоволни. За какво и на кого да благодарим, като живеем в страна, раздирана от кризи, едвам свързваме двата края, проблемите ни са повече от радостите…

Сигурно сме и с повечко самочувствие. „Благодарности ли? Всичко съм постигнал с тези две ръце и тази глава! Всичко, което имам, е благодарение на моите сили и способности!”

Горделивите хора не благодарят. Те приемат постигнатото за плод на своите усилия. Не разбират, че успехите се дължат ЕДИНСТВЕНО на Бог, дори и тогава, когато Той използва хора като инструменти в ръката Си, за да ни благославя.

Защо ни е толкова трудно да се извиняваме? Кое ни пречи да поискаме прошка, след като сме се провинили? Като деца по-лесно казвахме „Извинявай, повече няма да правя така”, а сега, когато сме по-големи и по-зрели?

„Извинявай” е трудна дума. Независимо дали искаме прошка от Бог или от близък. Трудна е, защото, за да я кажеш от сърце, трябва да се смириш. Докато мислим, че сме повече от другите, ще ни е трудно да поискаме прошка.

Трудно ни е да кажем „извинявай”, понеже често не си даваме сметка, как нашето поведение или думи влияят върху другите. Често омаловажаваме действията си и техния ефект върху околните. Нерядко оправдаваме себе си: „Какво да правя? Такъв съм! Каквото ми е на сърцето, това ми е на устата”. Или пък: „Бързо паля”, „Първо действам, после мисля”, „Какво толкова съм направил”.

Словото ни учи, че имаме отговорност както към думите, така и към действията си. Казано е, че „който скоро не се гневи, е по-добър от храбрия
и който владее духа си – от завоевател на град” (Притчи 16:32).

Защо ни е трудно да се извиним? Защо братята на Йосиф бяха затруднени да поискат прошка от него, та трябваше да поставят думи в устата на вече починалия си баща в добавка към своите и така да търсят Йосифовото благоразположение (Битие 50:14–20)?

Трудно е да поискаме прошка, понеже не сме сигурни дали ще ни я приемат и ще ни простят. Дали няма усилията ми да бъдат напразни? Няма ли да се изложа и да стана за срам? Ами ако бъда отхвърлен?

Когато търсим прошка от Бог, Библията е категорична, че Той няма да презре всяко сърце, което, докоснато от Духа, отива при Него и проси милост, осъзнало грешката си. Бог няма да отхвърли съкрушеното сърце и разкаяния дух (Псалми 51:17, 34:18).

Какво губим, ако нашето извинение не бъде прието? Истината е, че губим много повече, ако не поискаме прошка, отколкото ако тя не ни бъде дадена.

Всеки от нас стои пред Бог и има отговорност за своето поведение и реакции. Бог е заповядал да прощаваме и Той има силата да ни утеши, ако прошката ни не бъде приета.

„Извинявай” и „благодаря” – две много трудни думи, но чрез тях доброто ще побеждава злото и ще бъдем в изправни отношения с Всемогъщия и с ближния.