Не всеки обича да говори за себе си. Някои от нас обичат да говорят повече за другите. Те са обект на внимание и обсъждане. Каква промяна трябва да се случи в другия? Ние виждаме неговите грешки, чуваме думите му. Той има нужда от просветление, от духовно израстване, от повече вяра. Но в цялото това обсъждане изпъква собственото ни А”. Понеже ние не сме като другия, който има нужда от промяна, ние сме нещо повече. Жалко е, ако подхождаме по подобен начин към нашия ближен. Но има и хора, които, водени от добри мотиви, наистина искат да видят промяна в другия.
Ние, хората, можем да изпаднем в погрешни очаквания. Едно от тях е свързано с „незабавната промяна“, на която можем да се надяваме. Има човек, за когото сме загрижени и обичаме и с нетърпение чакаме той да се промени. Да остави грешните си навици, да спре да употребява мръсни думи, вече да не бъде толкова избухлив, да промени отношението си към нас и пр. Във всички тези очаквания, които могат да бъдат най-сърдечни, има едно „обаче“. Ние обаче първо трябва да погледнем към себе си и да помислим над следното: след като се познаваме, веднага ли се е случила промяната в живота ни?
Когато отделим погледа си от другия и го пренасочим към нас, разбираме, че ние не сме се променили веднага. Изминал е определен период от време, през който едни неща са били променени, а сега продължаваме да работим върху други. Следователно не можем да очакваме другият – нашият ближен, човекът, с когото живеем, или съседът ни, да се промени веднага. Както на нас ни е било нужно време, така и на човека, когото обичаме, му е нужно. Сигурно всеки един от нас поне веднъж е засаждал нещо – дали някой зеленчук, дръвче, пшеница, царевица. Преди да посеем, ние знаем, че веднага няма да порасне плод, но въпреки това сеем. Не трябва ли да е по същия начин и при хората? „Земята сама по себе си произвежда първо ствол, после клас, подир това зърно в класа“ (Марк 4:28).
Друго неправилно очакване, което можем да имаме, е свързано с това, че искаме човекът да се промени като нас, т.е. да стане като нас. Напълно възможно е да сравняваме другия със себе си. Но едва ли ние сме най-високият еталон. Пропускаме точно това, да си напомняме, че ако другият има нужда от променя в едно, то ние имаме нужда от промяна в друго. Тоест и ние, и той се променяме в различни неща. Ех, ако можехме да щракнем с пръсти и всичко да стане съвършено! Не изглежда ли прекалено себелюбиво да сравняваме другия със себе си? А защо въобще го правим? От една страна, правим го, защото обичаме твърде много себе си. Понякога тази любов надминава в пъти обичта към ближния. Нека си признаем, че всеки един човек в някаква степен е егоист. Мислим как първо ние да се нахраним, ние да сме облечени, първо на нас да ни е добре. Дано не позволим на този егоизъм да ни заслепи за реалното ни състояние. Това вече би било трагедия. От друга страна, сравняваме другия със себе си, защото вярваме, че ние сме едно стъпало по-горе, нещо повече.
Може би образованието, успехите ни или собствената ни гордост ни подтикват към подобно отношение. Но ние умело вярваме в това. Затова и другият трябва да ни догонва, но някак си вътрешно искаме да не успее. Дано ние имаме преднина винаги. Докато се ровим в човешката душа и изваждаме на повърхността подобни погрешни мотиви, може би не се чувстваме много приятно. А наистина няма да ни е приятно, ако откриваме там себе си. За това погрешно очакване другите да бъдат като нас оставаме в зоната на себелюбието, което е противно на Бога. „Бъдете подражатели на мене, както съм и аз на Христа“ (І Кор. 11:1). От думите на ап. Павел разбираме, че той копнее да види същия характер и дела в коринтяните, които е възприел от Христос и учението Му. Но ако човек не е подражател на Христос, може ли да иска хората да го следват? С други думи, еталонът за свят и богоугоден живот е Господ Исус Христос. Ако ние сме Негови последователи, то и можем да бъдем пример за останалите в държание, говорене и пр. Но ако в нас няма христоподобие, то в какво можем да бъдем пример, след като в личността на Христос е събрана цялата доброта, святост, справедливост, любов, мъдрост? Затова днес можем да се поучим от живота на ап. Павел, понеже той е живял според примера на Божия Син.
Едно от най-разпространените погрешни очаквания, които можем да имаме, е свързано с убеждението, че ние трябва да променим другия. Колко пъти сме се разочаровали, когато другият не се е променял така, както ние искаме. Каквито и методи да използваме, нищо не се получава. Въпросът, който можем да си зададем, е защо трябва да вярваме, че ние имаме специален призив от Бога да променяме другия? С какви свръхестествени сили разполагаме за успеха на подобно начинание? Ние имаме вярата. Но вярата в какво? Че сме достатъчно силни и мъдри, за да направим промяната в другия, която той сам не може. Подобни мотиви не обитават ли в зоната на собственото ни себелюбие? Как се оправдаваме пред себе си, когато мислим така? „Аз ще успея, аз съм силен, имам вяра“ и пр. А как се оправдаваме пред Бог за подобни мотиви? „Господи, изпрати мен за промяната на ближния ми“.
Нека за малко да оставим другия и да погледнем пак към себе си. Колко от нас са съгласни някой друг да работи системно за тяхната промяна? Някой, който да им диктува как да мислят, говорят, действат. Това не е ли навлизане в нашата лична територия? Бихме ли позволили на някой да влезе по подобен начин, защото, ако не желаем, с какво право копнеем да завладяваме чуждата територия като освободители и реформатори? Може би сме убедени, че знаем как другият трябва да се промени. Откъде го знаем и това не е ли подтик на собственото ни Аз? Има хора, които изпадат в заблуждението, че са упълномощени от Божия Дух да променят другите.
Как се е случила промяната в нас? В един момент ние сме осъзнали, че имаме нужда от нея. Но не от само себе си се е случило това, Святият Дух ни е помогнал да стигнем до това заключение. По същия начин Той може да помогне и на другите да осъзнаят своята нужда от промяна. Има ли смисъл да се опитваме да постигнем нещо, което всъщност е невъзможно за нас, хората? След това пак Божият Дух ни е повлиял да започнем да се променяме, чрез Неговата мъдрост и сила различни грешни навици и убеждения са изчезнали. Да, ние имаме също дял в цялата тази промяна, след като сме повярвали в Бога и сме поискали прошка за греховете си. Но пак Светият Дух ни е новородил и Той ни освещава. Не сме сторили всичко това със собствените си сили и е добре да го осъзнаваме. Нека да помислим и върху следния въпрос: как ние можем да извършим тази промяна в другия, след като разбираме, че само Божият Дух притежава силата да я направи? Със сигурност ще се провалим, ако се заемем с Неговата дейност. Затова и често чуваме оплаквания, свързани с нашия провал да променим другия. Интересно е, че насочваме своите обвинения и разочарования към Него, а всъщност ние сме си виновни. Понеже сме разчитали прекалено много на себе си и много по-малко на Божия Дух. Какво тогава можем да направим?
„Или презираш Неговата богата благост, търпеливост и дълготърпение, без да знаеш, че Божията благост е назначена да те води към покаяние?” (Рим. 2:4) Трябва да признаем, че Бог е бил много търпелив към нас. Той е чакал да се обърнем към Него, да започнем да се променяме и въпреки че понякога с много бавни темпове ходим по Неговия път, пак е дълготърпелив към нас. Защо да не се поучим от това и ако не сме, то да станем търпеливи към другите? Божият план за всеки човек е индивидуален и понеже ние сме различни, имаме нужда от различна промяна и различно време. Нашите борби са разнородни, изпитанията – също. Но за да бъдем търпеливи към другите, то ние трябва да ги обичаме с Божията любов. Няма по-силно средство за промяна от тази обич. Точно тя ни подтиква и да помагаме на другия. „Един другиму теготите си носете и така изпълнявайте Христовия закон“ (Гал. 6:2). Друго средство е молитвата. Ходатайството пред Бога за другите има огромна сила, понеже Самият Христос днес ходатайства за хората. „Затова и може да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях“ (Евр. 7:25). Изглежда, има различни неща, като любов, търпение, помагане, милост, молитва, които можем да правим и това да спомогне за промяната на другия.
В заключение можем да кажем, че най-добре е да оставим Святият Дух да извърши Своята работа в другия, а ние да правим само това, което зависи от нас. По-бързо би се променил човек, ако бъде обичан, отколкото ако постоянно му бъде натяквано какъв е или какъв трябва да бъде, ако неспирно бива заливан от съвети и препоръки. Можем да бъдем мъдри и внимателни в отношението си към другите, достатъчно е да го желаем и, разбира се, да се доверим на Бога за всичко.
„Защото Бог е, Който според благоволението Си действа във вас, да желаете това и да го изработвате“ (Фил. 2:13).