От няколко месеца живея на една от големите и добре познати улици в София. И въпреки оживеността през деня, прибирането вечер, особено през студените месеци, не е най-безопасното преживяване. Но кафенетата близко до блока и по това време на денонощието събират разни шумни компании в съмнително трезво състояние. Прибирах се една събота към девет вечерта, като се опитвах да мина максимално бързо оттам. В този момент обаче мъж от една от компаниите ми помаха и съвсем учтиво ме помоли да му отговоря на един въпрос. С недоверие свалих слушалките от ушите си, за да чуя запитването. „Кое е това нещо, което човек може да дава, без да притежава?“, попита той, а аз от инстинкт за самосъхранение може би отговорих бързо „Любовта“, усмихнах се и тръгнах. Зад мен се чуха някакви радостни възгласи на одобрение. Подминах и продължих да разсъждавам правилно ли отговорих. Възможно ли е да даряваш нещо, без да знаеш какво е то? Дали отговорът ми не беше от онези клишета, които често чуваме тук и там?
***
Бях си уговорила среща пред Ректората на СУ. Докато изчаквах приятелката ми да дойде, към мен се приближи мъж на около 30 г. и ме заговори. Попита ме какво правя и кого чакам. „С какво мога да ви помогна?“, беше моят отговор. А той се вцепени, очевидно не очакваше подобна реакция. Искал само да засвидетелства доброто си впечатление от мен. След като разбра, че няма да му провърви, ми пожела приятен ден и си тръгна. След малко уважаемият се присъедини към компания на още двама и заедно продължиха да се навъртат около сградата на университета. Наблюдавайки ги отдалече, виждах как се опитват да заговарят други момичета, в повечето случаи неуспешно, но все пак отвсякъде прозираше упоритостта им в начинанието.
Любопитството ми да разбера какво се опитват да направят достигна краен предел и заедно с приятелката ми отидохме при тримата донжуани. И макар първата ми мисъл да беше, че правят някакви проучвания, отговорите на въпросите ми бяха знак, че или се забавляват, или наистина вярваха, че така ще намерят „любовта на живота“ си. Обясниха ми, че спирали момичетата, защото ги обичали. „И на какво се базира тази любов?“, попитах аз, а те или не разбраха дълбочината на въпроса ми, или просто не пожелаха да кажат каква е „очевидната“ истината в повечето случаи за избора си на обект на „любов“. След около час в заведението, в което бяхме с приятелката ми, пристигна този, който по-рано ми удостоверяваше „любовта“ си. Очевидно бе спечелил вниманието на една млада жена.
Е, намери човекът на кого да дари любовта си.
***
Пътувах в трамвая. Четях книга, но на една от спирките вдигнах глава. На трамвайната линия в срещуположната посока също стоеше трамвай. А точно пред него сляп човек търсеше вратата на превозното средство, за да се качи. С бастуна в ръце опипа къде са линиите и изостреното чувство за пространство го насочи в правилната посока. В този момент обаче към него с бързи крачки се приближи човек и го хвана под ръка. Искаше да му помогне в ориентацията. Човекът бе с опърпани и стари дрехи. Личеше си, че е или бездомен, или много беден. В този момент в главата ми отново долетя въпросът от кафенето: „Кое е това нещо, което човек може да дава, без да притежава?“ Дали помощникът бе обичан и това го бе предизвикало да бъде „очите“ за слепеца? Той нямаше нужда да говори колко обича, той просто го правеше…
***
Някои търсят отговорите за любовта. Други говорят колко обичат. Трети показват как „да не обичаме с думи, нито с език, но с дело и в действителност“ (І Йоаново 3:18).