Местоположение: София. Цел: Варна. Избрах най-краткия възможен преход с БДЖ и предвидих време преди заминаването на влака, за да купя храна за предстоящото 7 часа и половина пътуване. За да стигна до гарата, избрах да се кача на автобус. Впоследствие разбрах, че това не беше най-правилният избор.
Влязох в сградата на Софийската жп гара леко притеснена. Погледнах към таблото със заминаващите влакове и в този момент притеснението вече не беше леко. Моят влак за Варна (през Горна Оряховица) заминаваше 5 минути преди обявения на билета ми час и се намираше на последния, 12-и коловоз. Ускорих крачка. Качих се на коловоза една минута след като беше тръгнал влакът – него не видях, но видях още няколко разочаровани лица.
Една минута по-късно от по-преден коловоз заминаваше друг влак за Варна през Пловдив. А аз бях твърдо решена, че ще стигна този ден до морския град, така че притичах, леко накуцвайки (заради все още неотминала контузия) към тръгващия след минута влак. Качих се в него след изсвирването на свирката и след някое друго подвикване, защо закъснявам. След като не успях да видя служител на БДЖ в близост до мястото, на което бях, влязох в едно почти пълно с хора купе. Попитах дали някой от тях не пътува за Варна, но никой не бе с толкова приключенски дух, че да си причини 10-часово пътуване с българските железници. Разтрепераният ми глас бе сигурен знак, че нещо не е наред. След като им обясних ситуацията, те ме пратиха все пак да намеря служител.
След два-три проведени разговора и дълга разходка по всички вагони извоювах пътуване до Варна, без да доплащам разликата в цените на двата маршрута, а в допълнение – още 3 часа, за да дочета всички книги, които се намираха в куфара ми. Не разбирах защо и как е възможно всичко да съдейства, за да изпусна предния влак – и автобусът, и разписанието, и коловозът, но молих Бог да обърне цялата ситуация за добро. Седнах на мястото си и много скоро разбрах, че бях заобиколена от хора, пълни с живот. Те бяха по-щастливи от повечето, с които се срещам по влаковите купета. Не разказваха за всички болести и не оплакваха нещастната българска действителност. Вдъхваха ми кураж, че с тях поне първата част от пътя ще мине леко.
Те ми припомниха, че наближава времето за обяд – едва тогава си спомних, че бързайки да хвана влака, подминах всички магазини на гарата. Дори вода нямах, а бе минал само половин час. И тогава една от жените извади от чантата си солети, друга – сандвич и шише с вода, а едно от момичета ми подари соленки, уверявайки ме, че са много хранителни. Подадоха ми ги и ме увериха, че те слизат в Пловдив, дотогава няма да огладнеят, но на мен няма да ми се размине. Можех само да благодаря. Не знам дали съм била предпазена от нещо в другия влак, но със сигурност бях благословена в този. Моят Бог отново се показа верен. Той ме нахрани и напои чрез непознати. Показа ми Своята грижа. Тя имаше изражение във физическия свят, но всъщност Бог ни кани да вземем даром от водата на живота и всеки ден има хляб за духа и душата. Само да отидем там, да вечеряме с Него…