Неотдавна прочетох последната книга на Бил Хайбълс „Силата на едно нашепване“. Тя ме предизвика да обърна по-голямо внимание на Божите нашепвания в моя живот и да моля Бог да прави слуха ми по-чувствителен към гласа Му. Неговият отговор не закъсня.
Всяко лято съм част от мисионерското пътуване „Царски деца“. Обикаляме мюсюлманските райони в Родопите, изнасяме танцово-музикални програми, общуваме с хората там и се стремим да носим благовестието чрез любовта, която им показваме. Първите дни от нашето пътуване е време на подготовка на програмата.
Тази година обаче моето служение бе възпрепятствано или по-точно бе променена посоката му. Смрачаваше се, бяхме уморени, но въпреки това продължавахме да репетираме. При един скок стъпих накриво и паднах. Кракът се поду веднага, но със сигурност не беше счупен, защото можех да стъпвам на него – вероятно бе навехнат или изкълчен. Дори се надявах, че до два дни ще се включа в програмата. До сутринта обаче състоянието му се влоши и стана ясно, че ще трябва да го пазя и да сведа натоварването му до минимум. По време на следобедната репетиция бях в стаята си и питах Бог защо ми се случва всичко това, не можеше ли да предотврати това падане, защо го е допуснал.
В този момент се сетих за една мисъл, която бе минала един-два пъти през ума ми в началото на лятото. Тази мисъл бе като предупреждение, че през следващите месеци ще претърпя инцидент, от който ще пострада някои от крайниците ми. Не обърнах внимание на тази мисъл. Не я споделих с никого – без друго си звучи странно. Дори не се молих за Божията протекция. И след всичките нахлули спомени последва и въпросът: „А дали не си била предпазена от счупване на крака?. Избърсах сълзите, успокоих се – въпросът бе отговор, но щях да го разбера малко по-късно.
След няколко часа едно от момичетата от групата дойде при мен и ми разказа какво е видяла и усетила по време на сутрешната молитва, докато аз бях в болницата за снимка и преглед. Задавала е същите въпроси на Бог, които аз по-късно следобед отправях към Него. В този момент приятелката ми вижда картина на двама ангели, които по време на падането са стояли от двете ми страни, подкрепяли са ме и са предотвратили счупването на крака. Сега вече всичко изглеждаше различно, абсолютно пълно и красиво. Имах мир. Дойде радост. Ситуацията бе насърчение не само за мен, но и за хората около мен, защото Бог се показа верен. А те самите бяха пример за мен как се обича „с дело и в действителност“.
През живота си сме поставени в множество ситуации, за които нямаме обяснение, а главата ни е пълна с въпроси към Него. Но Божите отговори не закъсняват, защото: „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; но верен е Бог, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, а заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така че да можете да го издържите“ (І Коринтяни 10:13). Той не ни оставя в недоумение (за дълго). Божите нашепвания на предупреждение, изобличение, насърчение и привдигане биха били реалност в живота на всеки един, ако стремежът на сърцата ни е да Го опознаваме все по-дълбоко и истински и чувствително настройваме слуха си на Неговата честота.