Забързаното всекидневие ни притиска в своята прегръдка. Ние копнеем да се отскубнем от него поне за миг, но все си казваме, че няма време. Явните симптоми на работохолизма наричаме „устрем към успех“. Стискаме зъби, докато успеем. После се появява друга цел и отново се впускаме. Ден след ден, година след година. Ние стареем неусетно. Не можем ли да признаем пред себе си, че имаме нужда от глътка въздух? Малко да се поспрем и да починем. Отпуските и почивните дни не са за преумора, а за отдих.
В цялото това натоварено всекидневие ни остава толкова малко време за близки, за приятели и т.н. Все се оправдаваме с работата, която никога не свършва.
„… и да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и всичката си сила“ (Марк 12:30). Тези думи изникват в ума ни. Изглежда, на мястото на Господа ние поставяме друга дума – работата. Но нали тя е тази, която ни помага да се изхранваме? Имаме семейства, разходи, зависими сме от парите. Но, от друга страна, тази работа, която имаме, е зависима и от нашето здраве. Понякога пренебрегваме тази истина, но някои хора я разбират по трудния начин– едва когато се случи нещо с тях. Тялото ни има нужда от почивка, умът ни – също. Затова решаваме наистина да си починем. Отиваме там, където сме избрали, и пак мислим за работата, която ни очаква, и как губим ценно време, докато си почиваме. Точно този работохолизъм угоден ли е на Господа? Тук можем да измислим различни оправдания, но, изглежда, най-познатото е „Така сме свикнали“. Кога ни остава въобще време за молитва, за Словото, за срещи с вярващи хора?
Или дори когато се молим, четем и посещаваме Божия храм, пак мислим за работа? По всичко личи, че ако продължаваме по този начин, то много скоро можем и да изгубим работата си. „Но защо това да се случи?” Защото можем „да прегреем“ т.е. организмът ни да се претовари. Малко сън, много работа, лоша храна и след няколко години ще бъдем различни. Но може и друго да се случи – Бог да направи така, че да спрем да работим тази работа. Може би е време да осъзнаем, че всичко, което имаме, е в Неговите ръце. Благословението, с което ни е дарил, Той може и да си го вземе, когато то стане наш идол. Работохолизмът може да бъде разгледан и като идолопоклонство. Понеже той до такава степен може да обхване живота на човека, че да го обсеби. Всичките сили, мисли са съсредоточени върху него. Но така се получава, когато Бог е изместен от първото място и ние започнем да служим на нещо друго вместо на Него.
Имаме нужда от глътка въздух. Време, през което да подредим разбърканите си приоритети, време с Бог. Но ние сме натоварени с толкова много ангажименти, как можем да помислим за почивка? В такъв случай трябва да се освободим от някои ангажименти. Ние не сме свръхчовеци, които могат да поемат подобни непосилни товари.
Каквото и да си помислим в момента, точно работата е едно от нещата, които могат да прекъснат общението ни с Бог. Да, ние имаме нужда от нея, но не и да й позволяваме да контролира живота ни. Не може да бъдем зависими само от нея, трябва да сме зависими само от Него. Но нима трябва да не работим, да гладуваме, за да имаме повече време за Бог? Не, не това имам предвид. Ние трябва да намерим баланса, защото в противен случай не бихме успели да живеем както християни.
В тези трудни времена, в които безработицата е голяма и всеки човек гледа да опази работата си; за да може да се пенсионира навреме. Не само това, а и да може да отгледа децата си, да получава добра пенсия, да има всичко, от което се нуждае, и т.н. Точно в тези трудни и последни времена е добре да си напомняме, че животът ни зависи от Бог, а не от работата ни. Тя може да бъде сменена, дори Господ може да ни благослови с по-добра. Но общението ни и връзката ни с Него е от първостепенно значение. Едно е да работиш и Той да благоволи и да благославя, съвсем друго е човек да изцежда докрай своите сили в работа и пак да не успява. Всъщност успехът не се дължи само на нашите усилия – умствени и физически, а и на Божието благоволение.
Време е за глътка въздух и близост с Него. Бог е на наша страна и Той може да ни вдъхнови към по-голям успех в нашата работа или към някаква по-добра, но само когато сме Го оставили да заема първото място в нашия живот.
Нима работата ни е по-важна от нашия любящ Бог, в Когото вярваме?