Той отвори очите си. Навън просветляваше. Обърна се и погледна будилника, който стоеше от лявата му страна. Днес почти никой не използва будилник – събуждат се чрез мобилен телефон, но той не се нуждаеше от такъв. Нямаше на кого да се обажда, а и кой да го търси.
Часовникът показваше 6 часа и 10 минути. Винаги се събуждаше в толкова. Вече много години всяка сутрин отваряше очите си по едно и също време, без значение кой ден от седмицата е.
Събужда се. Облича халата си, обува пантофите си. Отива в кухнята. Приготвя кафе и закуска – пържени яйца, препечени филийки и ягодово сладко. Взема вестника. Откъсва бяла роза от двора и се връща в спалнята.
Всеки ден през последните 80 години постъпва по един и същи начин. Е, сигурно е пропуснал някой ден. Възможно е да се е събудил и по-късно или да е забравил да направи кафе, но никога досега 105-годишният Уилфред не забравя да откъсне роза и да се качи да събуди с целувка своята 101-годишна съпруга Айви.
И днес няма да пропусне този ритуал, но във вазата ще постави не една, а осем рози. Все пак днес с Айви имат празник – отбелязват 80 години от своята сватба.
„80 години не са малко – си помисли Уилфред, докато нахлузваше пантофите си. – Дали ще мога да си спомня кога започна всичко? Мисля, че Айви беше само на 15 години, когато я видях за първи път. Бях спрял мотора си пред магазина на Алън, когато я зърнах да идва с двамата си братя. Веднага я харесах. Стоеше до момчетата и се смееше толкова прелестно. Не знам дали успях да затворя устата си от възхита, но си спомням как тя ме заговори. Никога няма да забравя първите й думи: „Обзалагам се, че не караш по-бързо от братята ми!” Спомням си, че се опитах да кажа нещо, но останах безмълвен. Оттогава досега тя често ме е оставяла без думи”.
Уилфред отвори хладилника и извади ягодовото сладко. Съпругата му обожаваше сладко от ягоди. Докато живееха във фермата, самата Айви приготвяше всяка година няколко дузини буркани със сладко, които бързо изяждаха. Беше толкова вкусно, както и техният семеен живот.
Ожениха се през 1933 г. Войната ги раздели за кратко. Той караше камион и макар да не беше на фронтовата линия, двете години служба по пътищата на Европа бяха много трудни за Айви. Страхът, че може да загуби любовта на живота си, я заведе при Бог. Не можеше да заспи, без да се помоли Той да бди над Уилфред. Малко по малко започна да се събира с други жени, които чакаха своите мъже. Опитваха се да си дават кураж и да се подкрепят, когато някоя от тях получеше известие, че е загубила съпруга си. За да се насърчават, четяха заедно от Словото и се молеха. Айви никога нямаше да забрави колко щастлива и благодарна беше на Бог, когато любимият й се прибра.
Уилфред не беше станал набожен по време на странстванията си по пътищата на военна Европа, но не можеше да не признае, че през цялото това време се чувстваше някак си закрилян. Като че ли можеше да усети молитвите на съпругата си. Трябваше му повече време, за да се пречупи и да се заинтересува от подвързаната в черно книга, която жена му държеше на нощното си шкафче.
Един ден любопитството надделя и започна да чете. Отвори напосоки и прочете думите на Христос: „Аз съм Пътят, Истината и Животът; никой не идва при Отца, освен чрез Мене” (Йоан 14:6). Като шофьор на камион беше изминал километри разстояние по всякакви шосета. Беше карал по асфалт, по кал, по сняг, по черни пътища. Беше се губил, пукал гуми, аварирал. Никога не беше мислил, че ще тръгне и по този Път, но след няколко часа четене на Библията го направи.
Време беше да откъсне осемте рози
Първата роза, която поднесе на Айви, беше в деня, когато й поиска ръката. Казвайки своето „да”, тя си пожела съвместният им живот да бъде красив и чист като бялата роза. А той й обеща, че всеки ден ще й напомня за този миг, поднасяйки й по една бяла роза. В началото му беше трудно да го прави. Трябваше да ги купува, но след като създадоха своя ферма, вече нямаше пречки пред него. Засади розов храст и лично го поддържаше.
„80 години не са малко”, помисли си Уилфред, приближавайки се до съпругата си. Ще я целуне, а тя ще отвори очите си и ще му се усмихне. Макар и на 101 години, усмивката й не се е променила от деня, в който я видя и се влюби в нея.
Ще закусят заедно, ще хвърлят поглед на вестника, ще почетат от Библията и ще се помолят, а след това ще отидат при другите старци в дома, в който живеят от 5 години, след като продадоха фермата си и дома си, и ще отпразнуват с тях „дъбовата” си сватба. Нямаха деца и единствените им живи близки останаха хората от дома. Въпреки че никога не станаха родители, Уилфред си помисли: „Живяхме добре и щастливо, Бог беше милостив към нас”.
Какво ли щяха да ги питат през този ден?
Уилфред до вчера не знаеше, че той и неговата Айви стават „двойката с най-дълъг брачен стаж във Великобритания”. Днес ще дойдат журналисти и сигурно ще ги попитат: „Каква е тайната на щастливия ви и дълготраен брак?”
„Тайната на нашия брак е любовта помежду ни – отговори им мислено Уилфред. – Обичаме се и не спирахме да се обичаме дори и в моментите, в които се карахме и спорехме. Ние никога не сме си лягали скарани. Обичаме се, а обичаме и Бог. Как да си легнем скарани, като преди заспиване имаме навика да се молим и да благодарим?”
Уилфред беше готов за журналистите. Вече можеше да събуди своята Айви. Приближи устни до нейните и тихо й прошепна: „Мила, честита годишнина! Честит Ден на християнското семейство! Закуската е готова!”