Едно от най-големите предизвикателства, с които се сблъскват младите хора, е отношението на по-възрастните към тях. Често на младия човек се гледа с недоверие. Възприеман е като незрял, несериозен заради възрастта си. Той трябва много да учи и да придобие много опит, за да бъде приет наравно с възрастните. Но както можем да видим, всяко поколение гледа на следващото по подобен начин. Нима младата възраст трябва да е причина за предразсъдъци, предубеждения и недоверие? По всичко личи, че такава е тенденцията. Често младият човек чува следните думи: „Когато ти станеш на моята възраст“, „Когато ти придобиеш моя опит“. Въпросът е какво ще стане тогава? Нима чак тогава ще стане личност, достойна за уважение и приемане? Но нека погледнем няколко библейски примера.

Кой би повярвал на едно седемнадесетгодишно момче? Кой би взел на сериозно неговите думи? Но момчето, без да се замисли, разказа своя сън: „Ето, ние връзвахме снопи на полето; и моят сноп стана и се изправи, и вашите снопи се наредиха наоколо и се поклониха на моя сноп“ (Бит. 37:7).

Какъв е този измислен сън? „Ти цар и господар ли искаш да ни станеш?” – възроптаха неговите братя. Те го намразиха. Това обаче не спря младежа. Той сънува втори сън и го разказа: „Ето, видях още един сън, че слънцето и луната и единадесет звезди ми се поклониха“ (Бит. 37:9). Това, изглежда, преля чашата на тяхното търпение и братята, и бащата го смъмриха. Те не можеха да проумеят тези сънища, сякаш Йосиф искаше да се подиграе с тях. На какъв ли се опитваше да се прави това момче?

Защо Бог избра да даде тези пророчески сънища на един тийнейджър? Понякога на нас ни е трудно да повярваме, че Бог говори на някой друг, но не и на нас. Случва се така, че дори допускаме завист в себе си срещу хората, на които Бог говори. На Яков и на неговите синове, изглежда, им беше трудно да повярват, че Господ дава сънища точно на Йосиф, а не на тях. Затова те си помислиха, че той сигурно си измисля. Но всичко това беше Божи план.

Късно през нощта се чу глас: „Самуиле“. Момчето стана и отиде при Илий за да разбере защо го вика. Той му каза: „Не съм те викал; върни се и си легни“ (I Царе 3:5). Случи се втори път същото. На третия път Илий разбра, че Господ е повикал детето. Отпрати момчето, като му каза как да отговори на Бог. Същата вечер Господ говори на Самуил. Но защо Той не говори на Илий, след като беше първосвещеник? Нима Бог предпочете едно дете пред опитния служител?

Често ние можем да бъдем изненадани от действията на Бог. Нима Той не зачиташе духовния сан и опит на Илий, неговата мъдрост, житейския му стаж. Но как ли се е чувствал този израилев първосвещеник на сутринта, когато е трябвало да попита едно дете за словото, което му е говорил Господ? Изглежда, е било нужно голяма доза смирение.

Дойде денят, когато Самуил трябваше да помаже новия цар, защото Бог беше отхвърлил Саул. В домът на Есей влязоха неговите синове. Когато Самуил видя най-големия син Елиав, си каза: „Със сигурност този е помазаникът, когото Господ е избрал“ (I Царе 16:6). Но този път пророкът грешеше. Човекът, за когото се казва, че Господ не остави неизпълнена нито една от неговите думи (I Царе 3:19), грешеше. Как е възможно това да се случи? Важният урок, който, изглежда, трябваше Самуил да научи, беше, че Бог не гледа както гледа човек, „понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце“ (I Царе 16:7).

Понякога ние гледаме по погрешен начин на другите. Поглеждаме към тяхната възраст, цвят на кожата, облекло, образование, семейна среда и си мислим, че имаме правилна преценка за човека. Ние определяме дали един човек е способен за дадено нещо според това, което виждаме с очите си и разбираме с ума си, но колко от нас могат да видят сърцето му? Всъщност способността и неспособността да видим сърцето на човека говори за нашето духовно зрение. Иска ми се да си мисля, че в онзи момент Самуил сякаш разбра, че Бог не го беше избрал заради високия му ръст или неговия духовен опит, а заради сърцето му. Когато се появи Давид, Господ му каза да го помаже за цар. Какво ли са си мислели Есей и неговите синове, когато са видели да помазват новия цар? Сигурно, според тях, Самуил се е объркал. Но как е възможно Божият пророк да направи погрешен избор? Как ли са се чувствали братята, когато вместо тях е бил избран най-малкият? Може би не са приели сериозно всичко това, както и ще видим в следващата история.

Давид беше изпратен от своя баща да занесе храна на своите братя. Там той видя големия филистимец Голиат как „хвърля презрение” върху армията на Израел. Започна да разпитва хората, какво ще получи този, който победи гиганта. В един момент най-големият му брат го чу и се разгневи: „Защо си слязъл тук? И на кого си оставил малкото овце в пустинята? Аз зная гордостта и лукавството на сърцето ти. Ти си дошъл, за да видиш битката“ (I Царе 17:28). Нима Елиав беше забравил кой е новият помазан цар, защо го презря? Докато големият брат се криеше между останалите войници, се появи един смел младеж. Но как може опитният войник да преживее това?

Понякога ние гледаме на себе си по погрешен начин. Ние издигаме своя житейски опит, образование, мъдрост и пр. Поставяме всичко това на пиедестал и ни се струва, че всеки друг има още много да се учи, докато ни стигне. Интересно е, че Господ предпочита чистото сърце пред човешкия ни опит, образование и мъдрост. Ако приемем това за истина, изглежда, ще ни се наложи да променим своя възглед.

Следва продължение