Втора част

Какво се случва, когато искаме да направим другите като себе си? Саул си мислеше, че Давид може да победи Голиат само с неговите доспехи. Но младежът дори нямаше възможност да се движи с тях. Ако можеха другите хора да мислят и действат като нас, тогава по бихме ги приели. Така ли е, или осъзнаваме, че всеки човек е създаден от Бога като уникален? Но как е възможно царят да повери най-важната битка на едно дете? Нали точно от нея зависеше дали Израел ще робува на силните филистимци. По-добре е Саул да изпрати някои по-стар и опитен войник, неразумно е от едно дете да зависи развоят на цялата битка. Но Бог избра „най-малкия”, за да порази „най-големия“ враг.

„Никой да не презира твоята младост; но бъди на вярващите пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота“ (I Тим. 4:12).

Това означава, че никой не трябва да гледа с пренебрежение и отхвърляне на някого само защото е млад. Ако младежът е за пример в своето поведение, в разбирането си за Бога и Неговото Слово, в чистата си любов и вяра, това не може ли да ни радва? Или нашият проблем се намира в това, че ние съзнателно избираме, вместо да се радваме и благодарим на Бога за младия вярващ и развиващ се човек, да го презираме и да сме предубедени. Ако е такова отношението ни, изглежда, че проблемът не е в младия, а по-скоро в нас, понеже и ние като младежи сме получили същото отношение. Тоест в момента ние продължаваме погрешната тенденция. Ако това е истина, то би следвало да се замислим как бихме продължили и какво ние можем да променим.

Разбира се, че често младият е неразбран заради своята смелост и ентусиазъм, желанието му да действа, вместо да стои безучастно. Погрешно всичко това е наричано незрелост. Какво щеше да се случи с битката, ако новият цар, младежът Давид не се беше бил с Голиат? Ако единственият Божи избор беше възпрепятстван от опитния Саул? Поражението щеше да бъде неизбежно.

Всичките тези истории ни насочват в една посока – Бог не гледа на възрастта на човека, а на неговото сърце. „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство. И така, който се смири като това детенце, той е по-голям в небесното царство. И който приеме едно такова детенце в Мое име, Мен приема“ (Мат. 18:3 – 5). Христос даде за пример чистосърдечието на децата вместо високата начетеност и богатия опит на фарисеите, книжниците и законниците. Думите Му са добър повод за размисъл. Защото, ако ние подценяваме някого заради възрастта му, презираме го само защото няма нашия опит, това не подсказва ли, че сами сме се възвеличили? Не усещаме ли как сме започнали да се възприемаме за пример, който хората имат да догонват? А това не ли е гордост?

Страшно е, когато човек стигне до това състояние, че започне да пренебрегва другите, да се присмива на техните мечти, планове и ги обяви за незрели само защото не са достигнали неговото ниво. Но кой е онзи, който може да мисли себе си за съвършен пример, след като вече имаме един такъв в лицето на нашия Господ Исус?

Младият човек има нужда от подкрепа, а не от презрение поради младостта му. Той очаква някой да издига ръцете му, а не да го отхвърли като ненужен. Ние можем да благодарим на Бог за всичко, което му е дал, и да му помогнем да доразвие талантите и дарбите си, ако той иска. Вместо ясно да му заявим, че докато не стигне нашето ниво, то на него ние ще гледаме като на половин личност. Всеки един от нас някога е бил млад и може да си спомни как са се държали с него. Ако ние сме били свидетели на една погрешна традиция, то не е нужно и да бъдем нейни последователи.

Друга важна причина можем да открием в следното оплакване: „Младите не почитат по-възрастните“. Но всъщност как можем да очакваме почит, ако ние не сме били повод, за да се научат на почит? Как да очакваме да ни обичат, ако ние не сме били пример за любов? И всъщност, ако ние ги презираме заради младостта им, то правдоподобно ли е да очакваме уважение в замяна? Защото идва време, в което възрастният поради годините си стига до състоянието да потърси грижа, помощ, любов, закрила от по-младите. Тогава най-ясно си проличава на какво сме ги научили. Ето още една причина да помислим как ще се отнасяме, на какво ще научим и какво ще оставим на младите. Ако Христос не презря децата, а ги взе в Своите обятия и ги благослови, то това е примерът, който всички ние трябва да следваме.