Библията е безкомпромисна относно състоянието на невярващият. Тя по различни начини описва безумството в неговото неверие, като същевременно ни показва изхода от тази заблуда в личността на Христос. Невярващият човек не е някой, който просто не вярва в определени позиции на вярата. Той по-скоро е изградил цялото си презрение върху философията на своето неверие. Съчинил е доказателства, които да подкрепят неговите тези на атеизъм. Обаче съжителството му със светските стандарти го превръщат в абсолютен враг на Господ (Як. 4:4). Неговата враждебност се изразява в пълното му отхвърляне на Бог (Рим. 1:21) и авторитета на Словото Му. Невярващият е противник не само в своите мисли (Еф. 4:18), а и чрез делата си (Кол. 1:21). Което означава, че вследствие на своето неверие той е покварил ума си, без който е неспособен за каквото и да било добро дело (Тит 1:16). Следователно ние можем да видим, че падението на атеиста е пълно. Той съзнателно отхвърля Божието Слово, като непотребно, което единствено може да го извади от тъмнината, в която живее.
Ако „безумният казва в сърцето си, че няма Бог“ (Пс. 14:1), а „от сърцето са изворите на живота“ (Пр. 4:23), то какъв е животът на безумния? Духовната тъмнината, която докарва неверието, не позволява на човека да осъзнае реалното си състояние. Докато той си мисли, че ходи в светлина (живее по правилния начин), всъщност стъпва в непрогледен мрак (Мат. 6:23). Причината е ясна – неверието е ослепило очите на сърцето, затова и невярващият в сърцето си казва: „Няма Бог”. В резултат от тази слепота атеистът не е способен да приеме или да познае нещата, които са от Святия Дух (І Кор. 2:14). Като презира спасителната вест на Христовата смърт, обявявайки я за безумие (І Кор. 1:18), той сам се отказва от всепрощаващата Божия благодат. Потискайки истината, чрез богопротивни аргументи (Рим. 1:18) невярващият собственоръчно издига високо крепости, които да го отдалечат от познанието на Бога (ІІ Кор. 10:5).
Цялата тази борба е противоестествена за човека, понеже пренебрегва заложената в него интуитивна вяра, чиято цел е да го насочи към живия Бог.
Библията недвусмислено се произнася относно житейската философия на невярващия. Тя я определя като осакатена от суета, понеже въпреки видимата Божественост и вечна сила на Създателя, която се разкрива чрез творенията (Рим. 1:20), невярващият се извращава в опита си да я обясни. Също така понеже тя не е основана върху позициите на вярата в съществуването на Творец, Библията я обявява за лъжлива (І Тим. 6:20). Тоест цялото знание на невярващия относно Бог и живота, плануван от Него на Земята, е измамливо. Поради тези причини той се явява не само противник на Бога, но и враг на себе си (ІІ Тим. 2:25). Воден от смъртоносната си гордост, той предпочита мъдростта на този свят вместо Божията премъдрост. Затова и Божието Слово го обявява за глупак, понеже Господ обръща в глупост неговата мъдрост (І Кор. 1:20). „Глупакът всъщност не иска да открие истината; той иска само да оправдае себе си в своите фантазии“ (Грег Бансен).
Това означава, че глупакът не е задължително да бъде някоя малоумна личност. Той може да е високоинтелигентна персона, която съзнателно да отхвърля Истината (Йоан 14:6) и в същия момент да прегръща своите фантастични идеи.
Невярващият може да бъде оприличен на умиращ човек, чийто живот намалява с всяка секунда. Това е реалното състояние на грешника.
Причините, поради които направихме този анализ, се крият в следната истина: човек не е в състояние да оцени величието на Христовата жертва, ако не успее да прозре отвратителността и безпомощността на своето падение. Ние не можем да обясним нуждата от спасение, ако първо не погледнем към последиците от неверието.
„Тогава християнинът може да научи невярващия, че всяка мъдрост и познание трябва да приемат Исус Христос за своя отправна точка“ (Грег Бансен), „в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието“ (Кол. 2:3).
Това е единственият път към истината и вечния живот.