С болка започвам да пиша тези редове. Нямам намерение да съдя никого или да печеля симпатизанти – единствено копнея за истината. Но ме боли, когато наблюдавам какво се случва в Църквата Христова. Изглежда, ние сме станали толкова свръхчувствителни към всичко, което не ни харесва и ни изобличава. Често веднага го обявяваме за съдене и вместо да се замислим над казаното се нахвърляме върху човека, който е автор. Уви, не обичаме изобличението може би защото предпочитаме да живеем както си искаме. А колко е по-трудно за един проповедник да приеме изобличение, ако има самочувствието, че всичко знае.

Въпросът към нас проповедниците е кога ще проповядваме Христос? Защото сякаш ние сме Го изпратили да седне на последния ред, понеже сме Го заместили с хиляди други неща, само и само за да привлечем вниманието на хората. Всъщност Исус е Онзи, Който иска да ги привлече, но понякога ние Му пречим. Особено когато проповядваме повече за себе си, отколкото за разпънатия Христос. Крадем от славата, която заслужава само Той, но не искаме да си признаем. Говорим за нашите дарби, нашите свидетелства и повярвалите чрез нас, нашите пътувания по чужбина… въобще занимаваме вярващите със себе си. И понеже обичаме да казваме, че Христос не е беден, затова по-скоро изглеждаме като бизнесмени, отколкото проповедници. „Е, какво лошо има в това да бъдем богати”? Няма нищо лошо, но ако нашето богатство е станало причина за съблазън, какво правим? Ние проповядваме за богатствата на Христос, като по този начин се опитваме да оправдаем своето забогатяване. Не ли е жалко, че искаме да използваме точно Него, за да прикрием своите страсти? Спрели сме да проповядваме за Исус, като сме заменили Неговата личност с това, което Той притежава. Което до такава степен е повлияло на вярващите, че те са започнали да Го търсят заради това, което притежава и може да им даде, а не заради Самия Него.

Може би трябва да се обърнем една година назад и да помислим колко пъти сме проповядвали за Христос и Неговото спасително дело. Разбира се, веднага можем да скочим на крака и смело да заявим: „Само Бог има право да ме съди”. Но тук никой не говори за съдене, просто сме свикнали да мислим, че всичко знаем и че всичко правим водени от Божия Дух. Всъщност всичките ни дейности прославят ли Христос (I Кор. 10:31)?

Днес думите на ап. Павел разкриват една непроменима истина, едно решение, което е следствие на общението му с Бога. „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат“ (I Кор. 2:2). В своя коментар Дейвид Прайър задава един много сериозен въпрос към нас, проповедниците: „Взели ли сме твърдо решение да направим Исус Христос, и то Христос разпънат, тема на проповедите ни и център на нашия живот?“

Днес все по често можем да чуем за „пет ключа към финансово преуспяване”, „три стъпки към разчупване на проклятие”, „четири стъпала към благословенията” и пр. Колко много други неща казваме на хората и колко малко всъщност те Го познават, а каква огромна нужда имат от Него. Защо е било толкова важно да бъде проповядван Божия Син за ап. Павел? Може би защото, ако човек не познава Христос, няма как да живее като християнин. Тук всички ние имаме нужда от промяна. Но как да се случи тази промяна, когато твърде малко сме учени как да бъдем христоподобни? Този факт разкрива няколко тъжни истини. Първо, изглежда, ние самите не познаваме достатъчно Христос и затова не говорим за Него. Понякога си мислим, че хората достатъчно познават Господ Исус и затова решаваме да говорим за всичко друго, но не и за Него. Или най-ужасната истина – възможно е Христос да не е на първо място в живота ни и затова да не можем да проповядваме както ап. Павел” А всъщност познава ли Той нас?

Следва продължение…