Втора част

Кога ще проповядваме Христос? По-добре сега да Го проповядваме, понеже пришествието Му е близо. „А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил” (Йоан 17:3). Ние правим толкова много конференции за успешен бизнес, за изцеление, за пророчество и за какво ли не. Ние хвърляме толкова много усилия за реклама на служители, служения, за инициативи, за конференции и пр., на които идват хората и вместо да ги храним с истинския хляб, Който е Христос (Йоан 6:35), ние им даваме трохи и си мислим, че сме сторили нещо велико.

Един от най-ярките белези на Последното време отдавна се вижда – все по-малко се говори за Христос от църковните амвони. Но Неговият въпрос пронизва като остър меч: „Когато дойде Човешкия Син, ще намери ли вяра на земята”( Лука 18:8). За каква вяра става дума? За истинска вяра в Него, която идва от познаване на Него. Ако вечният живот е да познават Христос, то какво правим ние, проповедниците? Въобще проповядваме ли Христос и правим ли Го познат на другите? Естествено, можем да се оправдаем, като кажем, че всеки сам носи отговорност за това, дали познава Исус. Но ние носим също огромна отговорност, когато учим хората. Леонард Рейвънхил е прав, като казва, че: „Съдът трябва да започне от нас, проповедниците”. А Яков ясно ни казва: „Братя мои, не ставайте мнозина учители, като знаете, че ще приемем по-тежко осъждане“ (Як. 3:1). Някои хора си мислят, че да си проповедник, то това е като да си бояджия – боядисваш както искаш и каквото искаш. Да прогласяваш Божието Слово, е не само огромна привилегия, но и изключителна отговорност.

Защо Христос даде петкратното служение? За да можем да се хвалим с титлите си и да изискваме подчинение от хората ли? Не, със сигурност не е това причината. „Докле всички достигнем в единство на вярата и на познаването на Божия Син, в пълнолетно мъжество, в мярката на ръста на Христовата пълнота“ (Еф. 4:13). Но как всички ще достигнем до това единство на вярата и познание на Божия Син, ако не проповядваме за Христос?

Всичко е второстепенно и Единствен Исус първостепенен. Ако Той не оглавява нашия живот и нашите проповеди, то, изглежда, ние не служим на Него. Можем да си мислим, че учим хората на христоподобен живот, но без Христос е невъзможно. Често ние, проповедниците, се нараняваме, обиждаме, когато виждаме как хора напускат църквите, в които проповядваме. Но можем ли да допуснем мисълта, че на хората може да им е омръзнало да слушат всичко друго, но не и Христос? Те нямат нужда от трохи, а от хляба на живота (Йоан 6:35).

Замисляме ли се ние, проповедниците, за деня, когато ще застанем пред Пастирoначалника? Какви ли ще бъдат Неговите думи към нас? Все повече се убеждавам, че въпросът Му ще е свързан с Него Самия, т.е. проповядвали ли сме Него на хората и направили ли сме Го познат. „Защото от онова, което препълва сърцето му, говорят и неговите уста“ (Лука 6:45).

Наистина съм убеден, че понеже ап. Павел е бил пълен с Христовия Дух, затова е проповядвал за Него. Представял Го е разпнат, защото и самият той се е бил съразпнат с Него (Гал. 2:20), Болезненият въпрос е с какво сме пълни ние? Защото с това, което сме пълни, за това и говорим. Как могат хората да се спасят, ако никой не им каже за Спасителя и Неговата жертва на кръста? Кого ще дадем за пример, ако не Самия Христос? И в крайна сметка „всичко е от Него, чрез Него и за Него“ (Рим. 11:36). Тогава какво остава за нас, проповедниците? Ние ще получим венеца на славата като награда от Христос. Но само ако отговаряме на условията, поставени в Неговото Слово. Огромни привилегии и огромна отговорност. За кого и какво ще проповядваме до Второто пришествие на Господ Исус, си остава наше лично решение. Но желал бих всички ние да се поучим от думите на ап. Павел: „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат“ (I Кор. 2:2).

към Първа част