Няма по-велик живот от този, изживян в прослава на Бога. Обаче колко трудно е да мислим в тази насока. Изглежда, има прекалено много неща, които се опитват да заглушат стремежа ни към прославяне на Бога. Но може би основната причина се крие в собственото ни неразбиране на това, кои сме и за какво сме създадени“ Животът ни би изглеждал по различен начин, ако можем да вникнем в дълбочината на Божието Слово. В неговите животопроменящи думи.
„Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога? И вие не сте свои си“ (I Кор. 6:19).
Нашата човешка представа за храм е свързана с просторни сгради, в които има различни статуи, икони, където се палят свещи, извършват литургии и пр. Но, изглежда, представата на ап. Павел се различава драстично от нашата. Какво правим с храма на Святия Дух, Който обитава в нас? Не би звучало крайно, ако кажем, че всичко, което четем, гледаме, слушаме, правим с ръцете си, и там, където ходим с краката си, влияе на нашето духовно състояние. Тогава какво да кажем – че най-добре в такъв случай да се затворим в манастир ли? Със сигурност не, защото не към това ни насочва Библията. По-скоро да се замислим, че ако нашите тела са храм на Святия Дух, то и ние носим отговорност за тяхното състояние. Но защо? „(…) защото сте били с цена купени; затова прославете Бога с телата си (и с душите си, които са Божи)“ (I Кор. 6:20).
Изглежда, че моментът, в който осъзнаем, че не сме свои, а сме с цена купени, променя много неща. Няма да можем да мислим, нито да живеем по същия стар начин, който е повлиян от нашите егоистични и себични подбуди, страсти, амбиции и пр. Но това не ограничава ли нашата свободна воля и правото ни на избор? Не я ограничава, по-скоро я пренасочва в правилната посока. Ние имаме една върховна цел – да прославим Бога с телата и душите си. Често тази прослава я изразяваме в танцуване, пляскане с ръце, издигане на ръце, молитва на колене и различни действия, които извършваме. Но прославата, за която ап. Павел говори, се изразява в чистота. След като той е обяснил, че блудството е грях против тялото на човека и че то го омърсява, сега той и ни обяснява какво представляват нашите тела и защо имаме нужда да се пазим чисти. Изглежда, прославянето на Бога апостолът свързва с нашата лична отговорност към начина ни на живот.
Ако сме храм на Святия Дух, тогава какво е отношението ни към самите нас? Грижим ли се за своите тела, имаме ли хигиенни навици? Пазим ли душите си от всякакви вредни влияния? Стремим ли се към физическа и духовна чистота?
От друга страна, можем да кажем, че най-силният белег на истинския християнин е делото на Божия Дух в него. Всекидневното освещаване и преобразяването ни по образа на Христос, чрез което Той е прославян. „Дано ви усъвършенства във всяко добро нещо, за да вършите Неговата воля, като действа във вас това, което е угодно пред Него чрез Исуса Христа, Комуто да бъде слава във вечни векове. Амин“ (Евр. 13:21). Няма по-силно доказателство, че ние сме Негови от прославянето Му чрез нашия живот. Навсякъде в Библията откриваме една отправна точка – Бог да бъде издигнат и прославен. Йоан Кръстител е осъзнавал тази голяма отговорност, която има, затова и се е стремял Христос да бъде издигнат, а той да се смалява (Йоан 3:30).
Но нима днес не сме свидетели на една различна тенденция – на гърба на Христос човек да е прославян? Веднага поглеждаме към водачите на църкви и започваме да правим анализ на живота им, но нека спрем за момент. Издигането на човека и себепрославянето не е задължително да бъде всред обществото на вярващите. То може да се случва всеки ден на работното ни място, всред нашите приятели, дори и в нашия дом. Защото за егоизма ни, себелюбието и алчността ни не е нужно да бъдем ръкоположени служители – нужно е само да обичаме повече себе си от Бога. Да бъдем себецентрични, а не христоцентрични. Да се опитваме да лъжем другите с нашите табелки на християни, а всъщност живота ни да бъде белязан от множество нехристиянски постъпки и думи.
Прославяме ли Христос с всичко, което правим? Защото, ако на нас ни е трудно да се приемаме и да се обичаме един друг, ако ние не се грижим за домашните си и в същия момент се хвалим с „духовните“ си подвизи, нима тогава прославяме Бога? И ако твърдим, че Святият Дух обитава в нас и ни ръководи, а в същит момент търсим своята слава, страст и амбиция – какво правим?
Божият Дух винаги е съдействал за прославянето на Христос. И това е опорната ни точка за всичко, което правим. Следователно колко от нещата, които казваме, че са от Святия Дух, наистина прославят Господ Исус и колко издигат нас? Ако трябва да бъдем честни пред себе си, изглежда, твърде много казваме „аз” (мислим за себе си) и прекалено малко „Той” (прославящи Него). Но всичко това се е получило, защото имаме нужда да осъзнаем, че не сме вече свои си, а „с цена купени” и вече имаме друга отправна точка – не да живеем за себе си, а да се стремим с телата и душите си да прославяме Христос.
Все повече се замислям как би изглеждало всичко, когато Божият Син бъде издигнат, а не ние? Няма да казваме вече „моята църква“, а „Христовата църква”. Нито пък „моето служение и моите дарби“, а „това, което Бог ми е поверил”. И накрая – няма да казваме „моя живот“, когато сме съразпнати с Христос, защото няма вече да живеем ние, а Той ще живее в нас (Гал. 2:20) и всичко, което правим, ще бъде за Негова слава (I Кор. 10:31).
Христос да бъде прославен, но защо? „Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (Рим 3:23). Колкото и понякога да ни се иска хората да почитат нас, да хвалят нас, да обичат нас и всичко друго, свързано с нас. Ние имаме огромната отговорност – така да живеем, че хората да почитат Него, да се хвалят с Него, да обикнат Него и да прославят Него. Всичко трябва да има една цел – прославянето на Христос. Защото само тогава свидетелството ни е истинско, че сме Христови и че Божият Дух обитава в нас.
Той трябва да расте, а ние да се смаляваме (Йоан 3:30). Това е истинският християнски живот.