Човешкото желание да види невидимия Бог (І Тим. 1:17) и да се докосне до Него, Който е Дух (Йоан 4:24), разкрива безумието на неверието. Този нереалистичен блян е доказателство за бунта на човека спрямо Бог. Сякаш Господ е длъжен да се доказва лично на всеки невярващ, като му представя различни факти за Себе Си. Но Той, преди човекът да пожелае доказателства за Неговото съществуване, се е разкрил чрез творенията. „Понеже от създаването на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че човеците остават без извинение“ (Рим. 1:20).
„Чрез творенията Бог, Който е невидим и непознаваем, е направил Себе Си и видим, и познаваем. Творенията са видимо разкриване на невидимия Бог, познаваемо разкриване на иначе непознаваемия Бог. Точно както художниците разкриват себе си чрез онова, което рисуват или ваят, по същия начин Божественият Творец е разкрил Себе Си в Своето творение“ (Джон Стот).
По всичко личи, че тези явни доказателства не са достатъчни за атеиста, въпреки че той вижда творението, не осъзнава наличието на Творец. Като в същия момент се оправдава, че трябва да види живия Бог и да се докосне до Него и тогава е възможно да повярва. Но как да се случи това, след като Бог обитава в „непристъпна светлина; Когото никой човек не е видял, нито може да види“ (І Тим. 6:16). А и Самият Бог казва за Себе Си: „Не можеш видя лицето Ми; защото човек не може да Ме види и да остане жив“ (Изход. 33:20).
Ако човек не е в състояние да Го види, то възможно ли и да иска да се докосне? Всеизвестната поговорка „Око да види, ръка да пипне“ е идеология на мнозина невярващи. Но тя по никакъв начин не оправдава човек пред Бог относно Неговото общо откровение чрез творенията.
„Небесата разказват за славата Божия и просторът изявява делото на ръцете Му“ (Пс. 19:1). Небето е видимо за хората, понеже всеки може да погледне към него. Затова то се явява като доказателство за съществуването на Бог.
Разкриването на „вечната Му сила и божественост“ се вижда дори и чрез нас, хората. Защото „и Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“ (Бит. 1:27). Един съвременен учен на име Карл Хенри задава следния въпрос: „Какво е човекът? Това забележително творение, чиито удивителни завоевания на времето и пространството са създали необхватни речници, показващи цялата действителност, но по някаква ирония се проваля, когато трябва да опише себе си“. В същият момент обаче Библията дава ясен отговор на този въпрос: „Направил Си го малко по-долу от ангелите, увенчал Си го със слава и почит. Поставил Си го господар над делата на ръцете Си; всичко Си подчинил под нозете му…“ (Пс. 8:5 – 6). Всеки един човек е в състояние да погледне към себе си и да види своята уникалност и индивидуалност в сравнение с другите хора. Интересно е, че вместо той да вижда творческата сила и божественост на Бога в себе си, понеже сме Негово творение, човекът се самозаблуждава в илюзорното създаване на автономен бог, т.е. себе си, който според него няма нищо общо с Твореца, а по-скоро с еволюирала маймуна. Ето тук е човешкият провал в обяснението на какво е човекът. Трябва също да кажем и за „опасността“, която се крие в признаването за съществуването на Бог, която обвързва човека с отговорност пред Него. Може би това желание за безотговорност и независимост, което е вследствие на бунта на човека спрямо Бог, стои в основата на неговото неверие. Съвсем различно е, когато неговите убеждения са свързани с еволюцията и вярата му, че е еволюирала маймуна. Защото в такъв случай вече няма пред кого да дължи каквато и да е било отговорност за живота си. Един живот в „независимост“ и „свобода“.
Слънцето също така е доказателство за съществуването на Творец. „Отец, Който е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите“ (Мат. 5:45). Една илюстрована енциклопедия прави следното обобщение относно слънцето: „Основен двигател на климата е слънцето. То загрява въздуха, сушата и моретата и задейства могъщи сили в земната атмосфера. Водата от океаните се изпарява и издига под формата на облаци. С движението си въздушните маси обуславят вятъра и валежите, създавайки стихийни явления, които можем да предвидим, но сме безсилни да контролираме“. Слънцето е приблизително на 149,6 млн. км и е с температура 5505 ºС. Със съвременните технологии не може да бъде приближено, а дори и това да бъде постигнато, няма машина или човек, които могат да устоят на такава температура. Въпреки това за Бог не е проблем да го контролира, понеже Той го е и създал (Бит. 1:16). Хората трябва да се замислят, след като потвърждават, че нямат контрол над слънцето и въпреки това то е видимо за тях. Тогава кой има контрол, ако не ние? Всичко това говори за наличието на сила, по-голяма от човешката, която не е безлична, следователно е личност, която има воля и разум. Към тази истина ни насочва и различните изследванията, които правят учените над творенията.
Дъждът също свидетелства за съществуването на Създател: „и дава дъжд и на праведните и на неправедните“ (Мат. 5:45).
Дъждът е жизненонеобходим за нашата планета. Проблемът е, когато е прекалено много или прекалено малко. Силните порои могат да причинят убийствени наводнения, а липсата на дъжд води до суша и глад. Всяка година на Земята падат 110 000 куб. км вода под формата на дъжд и сняг. Ако цялата вода от атмосферата се изсипе изведнъж върху земната повърхност, ще паднат само 25 мм дъжд. Всеки ден от моретата и сушата в атмосферата се изпаряват 1170 куб. км вода. Изглежда, че обещанието на Бога, че няма да има втори потоп, се изпълнява (Бит. 8:21). Понеже ние виждаме, че колкото и наводнения да има, то те не са в такава степен, че да заличат човечеството. Това означава, че Някой ограничава тази природна сила, така че тя да не доведе до пълно унищожение. Също така, ако дъждът беше самоконтролираща се сила, то тогава би имало вероятността и той напълно да спре. Но както виждаме през историята, а и днес това не се е случвало и не се случва. Причината откриваме в Божието обещание: „Докато съществува земята, сеитба и жътва, студ и горещина, лято и зима, ден и нощ няма да изчезнат“ (Бит. 8:22). В тези думи можем да не откриваме думата ‘дъжд’, но от написаното се подразбира. Сеитба не може има, ако няма дъжд, понеже почвата би била необработваема, а и никакви посеви не биха израснали. Зима не може да има, ако няма дъжд и сняг.
Библията разкрива Бог като Създател и Владетел на всички творения. Неговата творческа сила и владение можем да открием във всичко. Ние, хората, не сме създали природата, нито можем да контролираме напълно различните процеси в нея. Макар и възпроизводството на човечеството да бъде посредством сексуалните отношения между мъжа и жената, ние, хората, не можем да контролираме всички процеси в своя организъм. Нито можем да определим кога да се родим, нито естествено да предвидим своята смърт. Всичко заобикалящо говори за наличието на Творец, под чиято власт е всичко създадено, било то видимо или невидимо.
Ап. Павел ясно потвърждава това пред събралите се хора в Листра, които започнаха да обожествяват Павел и Варнава: „… ние сме човеци със същото естество като вас и благовестяваме ви да се обърнете от тези суети към живия Бог, Който е направил небето, земята, морето и всичко, що има в тях; Който през миналите поколения е оставял всичките народи да ходят по своите пътища, ако и да не е преставал да свидетелства за Себе Си, като е правил добрини и давал ви е от небето дъждове и плодоносни времена, и е пълнил сърцата ви с храна и веселба“ (Деян. 14:15 – 17).
Бог не е преставал да дава свидетелства за Себе Си, но както виждаме, голяма част от хората съзнателно ги отхвърлят. Затова и апостолът заключава, че „човеците остават без извинение“ (Рим. 1:20). Въпреки че виждат Божието разкриване в творението, не желаят да Го прославят, нито да Му благодарят, а в същия момент се извращават в своите мисли, като отдават славата на всичко друго, но не и на Него (Рим. 1:21, 23). Затова и Божият гняв и съд се открива към човеците поради тяхното презрение към Твореца.
„Нищо не отдалечава хората от Христос повече от неспособността им да видят, че имат нужда от Него, и нежеланието им да го признаят“ (Джон Стот).