„Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то нито Христос е бил възкресен; и ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. При това ние се оказваме и лъжесвидетели на Бога, защото свидетелствахме за Бога, че е възкресил Христос, Когото Той не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват; защото, ако мъртвите не се възкресяват, то нито Христос е бил възкресен; и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали. Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление” (І Коринтяни 15:12 – 19).
Преди време четох за криминален случай в някакъв американски град. Случило се е в края на 70-те години в междублоково пространство. Пред очите на трийсетина души един човек бил нападнат и убит по особено жесток начин. Деянието продължило около половин час, през което време хората гледали, но не направили нищо. Всеки очаквал друг да предприеме първи нещо.
Днес имах сблъсък със смъртта, при това на два пъти в рамките само на 2 часа. Чаках пред кабинета на личния си лекар, когато един мъж се свлече на земята. Бяхме няколко души в коридора и не знаехме какво да правим. Може би всеки очакваше друг да направи нещо. След няколко минути, докато се обаждах на телефон 112, човекът почина в ръцете ми, борейки се за глътка въздух. Умря, докато хора с бели престилки се суетяха около него.
Само след по-малко от час бях пред друг лекарски кабинет. Отидох за рентгеново изследване и преди да ми предоставят резултатите, забелязах нарастващо безпокойство в медицинските работници. Държаха рентгеновата ми снимка, вървяха напред-назад и ми задаваха откъслечни въпроси. Разговаряха по телефона с други лекари за пациента Ивайло Ябълкаров.
Разбрах, че има нещо повече от това, за което бях отишъл. И понеже въображението, освен че може да бъде добър помощник, може да ни причини и доста неприятности, започнах да си навързвам непълната информация, която достигаше до мен. Мислех си за най-лошото, че може и да не видя предстоящото раждане на сина си… Молех се.
Какво е отношението ни към смъртта? Не обичаме да говорим за нея. Не искаме дори да мислим за нея. Не ни е приятно да ходим на погребения и да водим траурни служби. Отнасяме се към смъртта като нещо чуждо и далечно. Знаем, че всички ще умрем, но не искаме да мислим, че това може да е скоро.
Днес отново разбрах, че съм смъртен. Ние сме смъртни, но Бог е безсмъртен. Исус Христос възкръсна и това ни дава надежда.
Покрай Неговото разпятие и смърт наблюдаваме няколко различни реакции, описани в Евангелията. Четейки за последните мигове на Христос, разбираме много за тълпата. Едни от хората, които стояха около кръста, просто гледаха. Може би бяха изпълнени със злоба или с любопитство.
Други се присмиваха. Войниците „Му се подиграваха”. Минаващите покрай хълма Голгота „Му се подиграваха”. Фарисеите също се подиграваха с Исус. Искаха знамение и обещаваха, че ще повярват. А тълпата искаше да види дали Илия ще дойде и ще избави Исус от кръста (Матей 27:49).
Разбира се, пред разпятието са и Неговите близки и приятели. Те стоят надалече, но не можем да ги виним – техният свят току-що е разрушен. Надеждата им за освобождение, за служене, за почетни места е съкрушена от смъртта на Учителя им.
Не мога да виня и безучастните хора пред лекарския кабинет. Малко след като човекът умря, като че ли някой натисна отново бутона play и те започнаха да се боричкат за реда си на опашката. Може би искаха да си тръгнат по-бързо от това място, което им напомняше, че са смъртни.
Дотолкова сме се вглъбили в себе си, че ни е трудно да погледнем към нуждите на другите. Много от нас мислят, че каквото живеем, го живеем тук, на Земята, и след това „всички ни чака едно и също място – два на два”…
Ако разказът за Исус Христос приключваше с гроба, плащаницата, 100-те литра смес от смирна и алое, донесени от Никодим, благоуханните масла на жените, стражата и печата, които трябваше да пазят тялото от крадци, то нямаше с нищо да се различаваме от другите.
За нас, християните, възкресението на Христос е реалност, а не мит. То е най-голямото чудо на Бог, за Когото няма нищо невъзможно.
Наскоро попаднах в интернет на снимка, която показваше това много ясно. На нея бяха показани гробовете на Мохамед, Буда и Конфуций, а до тях – отворена пещера с надпис: „Исус. Още един обикновен пророк? Няма Го тук, защото възкръсна…” (Матей 28:6).
Не е ли изненадващо, че до този момент никой учен не е намерил мощи от тялото на Христос? Откриха различни „нови” Евангелия. Откриха писмо, в което Исус „пише” за съпругата Си. Но не са намерили нищо, което да оспори реалността на възкресението.
В деня, когато „Мария Магдалена и другата Мария” отидоха да видят гроба, бяха посрещнати от ангел Господен, който не само им каза да не се боят и че е наясно Кого търсят, а ги покани да влязат и да видят мястото, където Го бяха положили (Матей 28:6).
„Ела и виж”, каза Филип на Натанаил (Иоан 1:46). Подобно е и посланието на ангела: „Елате и се уверете, че гробът е празен!”
В този ден много хора ще преминат през църквите. Ще изпеят песен, ще чуят литургия, ще запалят свещ. Много от тях обаче не вярват във възкресението на Христос и просто следват сляпо традицията. Смятат, че всички, след като умрат, отиват на едно място и то е добро. Вярват, че понеже на Земята са вършили немного лоши неща, то небето им е резервирано.
Ние, които вярваме в Христос – разпънат, но и възкръснал, нека се запитаме дали Го проповядваме с думите и живота си и дали за нас Той е „Божия сила и Божия премъдрост” (І Коринтяни 1:23 – 24).
Честито Възкресение Христово!