Опитах се да започна тези редове с романтично описание на слънчевия изгрев и гладкото море. Разбрах, че този тип описания не са ми сила, така че се надявам поне веднъж в живота си да сте виждали изгрева на слънцето от хоризонта зад морето, за да не ви причиня отегчение с изтъркани и заучени фрази.
Последните дни размишлявам върху това колко прости картини и на пръв поглед обикновени ситуации в живота ми носят послание, което бих могла да разбера само ако спра да бързам и се вслушам в нашепването. Ако попитам Бог. Затова реших тази сутрин да бъда настоятелна, реших, че ще чакам и ще слушам. Наричам Поморие едно от най-любимите ми места. Тук се чувствам у дома. Защото спя близко, много близко до морето. Затова и съм ентусиазирана да стана преди изгрев слънце и да го посрещна на плажа. Тази сутрин морето бе бурно, отказах се и от планираното плуване. Но седнах на вълнолома в очакване на слънцето, въпреки облаците. Вярвах, че ако не го видя, то поне ще го усетя.
Но слънце нямаше. Не, не, там беше, но зад облаците. Заради упоритостта или заради ината си (зависи от гледната точка) продължавах да чакам. Тихо се молех и пеех. Защото при вида на творението, дори умът ми не побира могъществото на Твореца. Помолих Го да раздвижи облаците. Въпреки че слънцето вече се бе издигнало над хоризонта, знаех, че мога да го видя. Вярвах като дете, защото Моят Бог е творецът и на слънцето, и на облаците и на всичко, което виждах или не. Знаете ли, облакът, който си мислех, че закрива слънцето, наистина се раздели, но то не беше зад него? И преди да ме попитате накъде ви водя…
Твърде често очакваме Бог да се появи в живота ни в момента, в който ние си поръчаме. На мястото, на което ние пожелаем. И губим търпение преди Господ да се появи в Неговото време и да извърши Своята воля. А ако сме достатъчно твърдоглави, Господ ни изпълнява наивните желания и разделя облака. Сякаш само за да ни напомни, че нашите планове не са най-добрият вариант, който може да бъде измислен. Мислим си също, че сме извършили твърде голям подвиг – станали сме рано, извървели сме някакви метри (обикновено не много), нарушили сме си „комфорта“. А Господ ни учи да чакаме. И да се доверяваме. А присъствието Му никога не остава скрито зад облаците, действието Му винаги е в точното време. Както розовите следи напомняха, че слънцето никога не закъснява. Както Господ винаги е там. Дори когато ние виждаме само облаците.