Наскоро ми попадна една книга на Брайън Инс ("Death and the Afterlife"), която направо ме озадачи. Той казва следното относно възкресението на тялото „ Настоящето Ортодоксално християнство вече не вярва в възкресение на тялото, като предпочита концепцията за вечното съществуване на душата, въпреки че някои креда все още говорят за тази стара концепция.“

Това направо ме разтърси и веднага си казах „Господи, дано християните не вярват в такива глупости.“ Замислете се, ако Инс е прав, то тогава смъртта никога няма да е победена (1 Коринтяни 15:26 „И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена“), а ще бъде украсена с хубави думи: няма да е вече наш враг, а ще е просто начина ,по който безсмъртната душа отива във вечността.

Какво е разбирането на хората за смъртта

Някои вярват, че тя е нещо ужасно, гаден противник, който постоянно диша във врата на жертвата си. Това разбиране върви ръка за ръка с вярването, че въпреки, че смъртта е враг, тя ще бъде победена. До поне 18 век, гробовете на хората са били изписвани с латинското „resurgam”, което означава „Аз ще възкръсна.“ Това е показвало вярата, че сега починалият човек се намира в някакво междинно състояние, след което ще бъде последвано от живот тялом в определено бъдеще. Затова хората се погребват на изток, за да може, когато дойде Господ, да могат да станат и да Го посрещнат.

Друго виждане за смъртта е, че е един приятел, който идва, за да ни отведе на друго, по-добро място. Това вярване набира сили през 19 век и бива подкрепяно от поддръжниците на доброволната евтаназия. Така виждаме, че Християнството вижда смъртта в две противоположности – смъртен враг и добър приятел.

Почти във всяка църква се противоположности, че небето , мястото където отиват Божиите хора е горе, докато Ада, където отиват другите е отдолу. Интересното е, че това виждане се приема и от хора, които не са Християни.

Най-яркият пример се намира в книгата на Мария Шраъвър наречена „Какво е Небето.“ Това е детска книга, в която има много картинки и облачета. В книгата се казва, че Небето е:

Място в което вярваш … то е красиво място, където си седнал на меки облачета и си говориш с други хора, които са също там. През нощта, можеш да седнеш до звездите, които са много ярки … Ако си бил добър през живота си, тогава отиваш на небето …Когато живота ти свърши тук, Бог изпраща един ангел да те вземе и заведе на Небето при Бог … и баба живее в мен … най-важното, тя ме научи да вярвам в себе си … тя е на безопасно място, при звездите, при Бог и при ангелите … тя се грижи за нас от там. Аз искам да знаеш (казва героинята на баба си), че въпреки, че вече не си на земята, твоят дух винаги ще живее в мен.

Това е, което милиони хора по света вярват за Небето и учат децата си на същото. Истината, която Библията учи е различна, ама много различна.

На много хора им идва като гръм и мълния, когато разберат, че в Библията се говори много малко за „отиване на небето след като умреш.“ Говори се малко и за ада. Картинките, които сме виждали за Ада и Рая са плод на богато въображение. Много християни вярват, че когато в Новият Завет се говори за небето, като място, където отиват тези, които са спасени. Във всички други евангелиясе споменава фразата Божието Царство, която в Матей е заменена с Небесното Царство. Когато четат Матей, те четат за влизане в Небесното Царство – те си мислят, че се говори за това, как да влезеш е Небето след като умреш. Със сигурност, това не е, което Исус и Матей са искали да кажат.

Нека се обърнем към Библията. Когато се говори за небето в НЗ като „Божието Царство“ не се има предвид съдбата на умрелите, нито и бягане от този свят на друго място, но се говори за Божието царство идващо „както на небето, така и на земята.“ Корените на това неразбиране са много дълбоки и се крият отчасти в останки от платонизма. Те водят до объркано разбиране на християните, че този свят е лош, не си струва да се пази; както и нашите тела – които са срамни и нечисти.

Същевременно, красивата картина в Октровение 3 и 4 глави, където 24 старци оставят короните си пред Божия трон и Агнеца, до стъкленото море, не е, картина описваща последния ден, в който всичките спасени са най-накрая на небето. Това е картина на нашата настояща реалност, измерението на Божието царство в нашият личен живот. Небето в Библията, не е бъдещата съдба, а друго, скрито измерение на нашето ежедневие – Божието измерение. Бог направи небето и земята, в края, ще ги направи нови и ще ги съедини завинаги. И когато дойдем в края на Откровение 21-22, ние не виждаме спасени души, които хвъркат из небето, а напротив, виждаме небесният Ерусалим слизащ от небето на земята, като по този начин двете се обединяват завинаги.

Повечето Християни, не мислят за това много много. Те се задоволяват със орязаната и съкратена версия на Християнската надежда, която също е и непълна. Разбира се, няма как да правят друго, когато са заляти с песни и химни, паметници, и дори богословски трудове. Просто всеки мисли, че Небето е термин, който описва крайната дестинация, вечният дом, и езика на възкресението … и термина „ново небе и земя“ просто трябва да бъде наврян някъде там в това виждане, за да е библейско всичко.

Това, което става в църквите ни днес е страшно. От една страна старото разбиране за ада и рая е пренебрегнато, дори и атакувано. Много хора отказват да вярват в Ада като цяло. Това, което откриваме е, че в последните години, това довежда и до обезценяване на небето, понеже никой няма да ходи в Ада (той не съществува), би било нечестно човек, който е правил лоши неща цял живот направо да отиде на Небето, вместо да мине през едно очистващо след-смъртно пътуване (чистилището). Понеже, всеки като умре, със сигурност не е готов да се срещне с Твореца, той или тя трябва да премине през период на пречистване, израстване към светлината (т.е. през чистилището).

Много хора вярват в универсализма, теория, която казва, че Бог непрестанно предлага на непокаялите се избора да Го приемат, до момента, в който те просто няма какво друго да правят освен да Го приемат поради голямата Му божествена любов. Някои казват, че небето е доста скучно място – да седиш на облак и да свириш на арфа цяла вечност – и те или не вярват, или не искат да отидат там. Други, малко ядосано заявяват, че Бог е личност, която иска да бъде боготворена през цялото време, и просто не си струва да се почита такова божество. Тези от нас, които вярват, че живота е активен и интересен, отразяващ Божият образ в новите небе и земя, сме често критикувани, заради това, че се мъчим да пренесем заетостта на този живот в бъдещия.