Себелюбието има своите коварни примамки, пазени зад маската на духовността. То се опитва да подмамва хората към желания, които са изключително себични. Нима този вреден 'егохолизъм' може да намери място в нас християните? Разбира се, че може, ние не сме застраховани от него. Тази сатанинска тактика трябва да излезе наяве, за да можем ние да опазим сърцата си чисти. Но нека първо си зададем един сериозен въпрос. Какво всъщност заслужаваме ние? Ако трябва да бъдем напълно честни, единственото което заслужаваме е смърт като наказание за нашите грехове. Затова и трябва да бъдем постоянно благодарни на Бога за Христовата жертва, която ни дарява със спасение, чрез вяра в нея. Има ли нещо друго, което по принцип заслужаваме? Нещо, което трябва задължително да имаме, защото сме го заслужили? Отговорът е НЕ! Ние не само, че не заслужаваме да се прославим от Бога, но и нищо добро Той не е задължен да ни даде. Тук стигаме и до тайната, която обаче изглежда няма да успеем да осъзнаем напълно. Всичко, което Бог ни дава е в следствие на Неговата незаслужена милост, благодат и любов. Ако не поставим тази истина като основа на нашите размишления, то едва ли ще можем да изградим правилна мисловна система.

Защо обаче човек достига до това богопротивно убеждение, че Бог е длъжен да прави определени неща в живота му? Може би точно тук се крие един от най-себичните мотиви, а той е – човек да управлява Бога. Себелюбивите молитви, които имат за цел да се опитат да контролират Господ гласят: “Боже, направи това и това, по този начин”. От тези думи разбираме, че човек не може да се моли за Божията воля, понеже самия той не я желае. Ето го и себелюбието; да обичаш толкова много себе си, че да желаеш Бог да отговори на егоистичните ти копнежи. Но тук то си поставя уж духовната маска. Нали Христос казва: “Искайте и ще ви се даде” (Мат. 7:7) Така е, но Неговите думи не са валидни за себецентрични мотиви. И тази истина е потвърдена от Яков.“Нямате, защото не молите Бога да ви даде, а пък когато Го молите, не получавате нищо, защото искате с погрешни мотиви – за да пропилеете всичко в собствените си удоволствия” (Як. 4:3 съвр. пр.)
 Себелюбието също така използва своите връзки с показността и човешката похвала. То подтиква хората да желаят просперитет, който да ги издигне над останалите. Ако могат човеците да достигнат определена финансова стабилност, то всичко това е в резултат на техния духовен живот. Егоцентричността издига нас, понеже ни се мислим за духовни, затова и имаме всичките тези “благословения” и придобивки. Богоцентричността обаче издига Неговата благодат като единствена причина, за всичко което имаме. Желанието за престиж скрит под маската на духовност е нечестие. Хората, които се стремят към сребролюбие (трупане на богатства) на гърба на вярващите ще си получат и заслуженото си от Бога. Понякога ние пропускаме тази важна истина, че “Бог не е за подиграване, понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне” (Гал. 6:7)

 Не е възможно някой да е пълен с плътски и себични желания и вечно да заблуждава другите. Рано или късно всичко скрито излиза на яве. “Защото няма нещо тайно, което не ще стане явно, нито потаено, което не ще се узнае и не ще излезе на яве” (Лука 8:17) Може би мотивите на един човек да има скъпа и луксозна кола, къща, че дори и църковна сграда не са по-различни от тези на бизнесмена, който иска да забогатее за да бъде над другите. Да се стреми някой към престиж, влияние над другите не е ли чисто себелюбие? Това не прославя ли Аз-а, вместо Бога? Кому е нужно всичко това? Може би на онзи, който е позволил водителството на Святия Дух да бъде заменено от неговите себични страсти. Но не е достатъчно някой да е над, той трябва да се хвали с това което е постигнал, сякаш със собствени сили и мъдрост се е случило. Същият синдром на Навуходоносор се среща и днес. Но нека чуем божественият отговор “Всевишният владее в царството на хората и го дава на когото иска” (Дан. 4:25) Точно, защото Навуходоносор се възгордя поради всичкото си богатство, силата на царството си и си помисли, че всичко е постигнал сам, затова и Бог реши да му даде един сериозен урок за смирение.

Това, наше служение и тези наши дарби, с които често парадираме, защото искаме да запазим духовния си авторитет; кому е нужно всичко това? Може би ние си мислим, че без нашата театрална игра хората не биха разбрали колко мощно ни употребява Бог. О, колко сме жалки понякога когато тичаме след човешки ръкопляскания и потупвания по рамото. За нас е по-важна похвала от хората, а не тази, която идва от Бога. (Йоан 12:43) Не трябва да се учудваме, ако Бог е оттеглил благодатта Си от нас и ние се мъчим с човешки усилия да Му служим. Колко ниско сме паднали заради своето себелюбие.Трупащи човешка слава си натрупваме и Божии гняв. Защото не можем да служим скрити от прожекторите, след като виждаме как другите блясват пред нас; кой с дарба, кой със спасени души, кой с големи църкви. Но и ние да не останем назад, тичаме за да ги настигнем. Това обаче не би било достатъчно, защото ние дори желаем да ги разминем. Ако се намираме в такава ситуация нека бързаме да се покаем с цялото си сърце пред Бога. По-добре да не презираме Божието търпение и благост, което ни води към покаяние! (Рим. 2:4)

Себелюбието има вид на благочестие, но няма никаква духовна значимост. Обаче то е така примамливо за нас, понеже чрез него ние си мислим, че ставаме значими. В кои очи обаче, ако не в хорските? “Слава на Бога” извикваме високо, но колко е хубаво когато ни ласкаят. Колко добри християни сме и какъв пример даваме на останалите. Тези езици запалени от пъкала галят нашето его и то расте. Започваме да се мислим за незаменими. Нашият потенциал, нашите служения и дарби; без тях църквата умира. Защо си представяме подобни илюзии? Не би ли трябвало църквата без Христос да умира, но защо и ние се нареждаме до Него? Може би, защото отровата на себелюбието така ни е заслепила, че ние се представяме за втория Христос; онзи който присъства в църквата физически. Нашият 'егохолизъм' ни превръща в лъжехристи. Тази маска трябва да бъде свалена, защото докато приемаме слава от хората, приемаме и осъждение от Бога. Защо толкова лесно се подвеждаме обаче? Изглежда, че гледаме на другите и се сравняваме с тях. Да можем и ние да имаме като тях, че дори и повече. Тези наши царства са пълни развалини. Отвътре са прогнили, макар и отвън да изглеждат красиви. (Мат. 23:27) Ние сме духовни и това трябва всички да научат. Нека хвалбите започнат сега! Себелюбието не прощава. То превръща живота на човека плътски, егоистичен; отнема всякаква духовна чувствителност към Святия Дух и е ужасен дяволски капан.

“Не обичайте света, нито каквото е на света. Ако някой обича света, в него няма любов към Отца” (1 Йоан 2:15)
Не всичко, което виждаме да имат другите е задължително да притежаваме и ние. Не всеки може да бъде добър пример за подражание. Това е и една от причините, поради която Бог изпрати Своя Син, Който е съвършения пример за нас. Христолюбието няма нищо общо със себелюбието. Двете стоят на съвсем различни основи. И докато едното помага да ходиш по широкия път, другото води към вечен живот. Да обича човек Бога, повече от себе си. Това е едно от най-големите предизвикателства за нас. Да умира всеки ден за себичните си желания и да търси Божията воля за всичко. Но къде Библията ни казва, че пътят на вярата ще бъде лесен? Ние знаем и вярваме, че той води към вечен живот, но всъщност е много тесен.

Нас ни боли когато сме изобличавани, но целта е оздравяването ни. Ако ние нямахме рани, то и нямаше да ни боли когато ни докосват точно там. Себелюбието е рана причинена от гордостта, а всички ние знаем, че гордостта е грях. Застрашено е спасението ни, за което Христос плати на кръста. Ако не позволим на Бога да ни излекува, то едва ли ще можем да влезем в небето. И ако за богатите е трудно да влязат в небесното царство (Мат. 19:24), то едва ли е по-лесно за себелюбивите.

Пазете се от себелюбие!