За всеки човек има важни дати, които помни с добро, и такива, в които се сеща за лошата страна на живота. Помним рождените си дни. Отбелязваме годишнините от сватбите си. Покрай 15-ти септември се сещаме за първия си учебен ден. Записали сме си деня, в който сме повярвали, че Бог е реален и сме решили да Го следваме. Почитаме деня, в който сме загубили свой близък. Припомняме си времето, в което сме боледували тежко. Нашият живот е низ от такива моменти, които носят различна емоция и спомен.

Мислейки за земния път на Христос, ние отбелязваме важните събития в него. Празнуваме раждането Му (Рождество Христово). Припомняме си призоваването Му при река Йордан (Богоявление). Радваме се при влизането Му в Ерусалим (Цветница). Поздравяваме се с „Христос възкръсна” и „Наистина възкръсна” на Възкресение.

Отброяваме дните от Страстната седмица. Денят на последната Пасха. Прогонването на търговците от храма. Нощта на Гетсимания и потта, която се превръща в кръв. Разпятието…

Ние, християните, не сме от този свят, както Божието Царство не беше от този свят. Кой човек би отбелязвал ден на смъртна присъда, на мъчение и екзекуция, ден на жестоко убийство?

Това би бил ден, който бихме искали да забравим, да изтрием от календарите си, но християните не правят така.

Причината за това е в Личността, Която беше разпъната и това, че Велики петък е само стъпка към Великата неделя.

Преминавайки през Разпети петък и евангелската история, можем да се спрем на различни моменти. Бихме могли да коментираме омразата на Синедриона, слабостта на Пилат, непостоянството на народа, личността на Варава, участието на Симон Киринееца, думите на Христос на кръста, изповедта на единия разбойник, хулите на другия…

Искам да насоча вниманието ви към вика на Христос. Евангелията разказват, че Той на два пъти, висейки на кръста, извиква.

Единият път: „И на деветия час Исус извика със силен глас: "Елои, Елои Лама Савахтани"? което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” (Марк 15:34).

А вторият път е последният вик на Христос: „А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна” (Матей 27:50).

Мислех за тези стихове. Мислех си защо хората викат? Защо издигат глас?

В тениса например, някои от спортистите издават пронизителен вик, за да разстройват играта на противника и да се съсредоточат в своята.

Хората крещят, когато са ядосани, разочаровани, гневни или се карат. Викат силно, когато ги боли. Издигат глас, когато са радостни или празнуват победа. Извикваме, когато искаме да ни чуят.

Ангелът Господен извика към Агар от небето: „Що ти е, Агар? Не бой се, защото Бог чу гласа на момчето от мястото гдето е” (Битие 21:17). Защо е трябвало да вика? Може би в болката си Агар е нямало да чуе тих и нежен глас и е трябвало да бъде разтърсена, за да бъде утешена.

Исав извика към баща си Яков „със силен и жалостив глас”: „Благослови ме, ей мене, тате” (Битие 27:34). Викът му беше смесица от гняв, отчаяние и душевна болка, поради измамата на неговия брат и собствената му майка.

Йосиф извика в заповед към своите подчинени: „Изведете всички от пред мене” (Битие 45:1), когато дойде момента да се разкрие на братята си.

Тълпата в Ерусалим всегласно възклицаваше от радост: „Благословен Царят, Който иде в Господното име; мир на небето, и слава във висините!” (Лука 19:38).

Петър отправи зов за помощ с глас и протегната ръка: „Господи избави ме!” (Матей 14:30), когато потъваше в опита си да ходи по вода.

Слепецът от Ерихон крещеше: „Исусе, сине Давидов, смили се за мене!” (Марк 10:47), за да може да надвика тълпата и Исус да чуе молбата му.

Защо викаше Исус?

Естествено единият възможен отговор е, че викаше от физическата болка, която изпитваше. Божият Син беше унижаван и измъчван, беше разпънат на кръста, на който висеше часове наред. Всичко това говори за физическа болка и силна агония.

Исус е викал и от душевната болка, която е изпитвал. Изоставен от най-близките си. Предаден от Собствения Си народ. Отхвърлен от Своето творение. Душевната болка от тежестта на греха на целия свят. Мръсотията от беззаконието на човечеството Го заля с всичка сила.

Според мен има още една причина за Исусовия вик –  победата Му над смъртта.

Последните думи на Христос са: „Свърши се” (Йоан 19:30). За мен това е викът на победа. Бог побеждава Сатана. Дяволските планове отново се провалят. Последните 33 години опити на падналия ангел се оказват пълен провал. Колко пъти дяволът се опита да отнеме живота на Христос! Колко пъти се опита да Го изкуши, предлагайки Му благините на този свят! Но всеки път се проваляше. Може би той все още не го разбира. Може би се радва и триумфира, но Исус знаеше много добре, че тази радост ще трае само три дена.

„Свърши се” освен вик на победа на Доброто над Злото, е и признание за добре свършена работа. Малко по-рано в една от Своите молитви Христос изрича нещо подобно: „Докато бях с тях, Аз пазех в Твоето име тия, които Ми даде; опазих ги, и нито един от тях не погина, освен сина на погибелта, за да се изпълни писанието” (Йоан 17:12).

Разпети петък не звучи като празник. Ако не знаехме какъв е краят на битката, може би и ние нямаше да имаме повод да отбелязваме този ден. Ние обаче знаем. Бог се остави в ръцете на дявола и хората доброволно, за да вземе отново живота Си и да триумфира.

„Аз съм Добрият пастир, и познавам Моите, и Моите Мене познават, също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си за овцете. И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един пастир. Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема. Тая заповед получих от Отца Си” (Йоан 10:14-18).

Христос сам остана на кръста. Кръстът, който се е превърнал в символ на християнството. Данаил Налбантски казва, че кръстът говори за две неща. Едното е на какво са способни хората – нищо не може да спре човек да твори зло и да тъпче всичко свято. Другото е на какво е способен Бог – Той може да прости всеки грях. Готов е да ни измъкне от калта и да ни вземе при Себе Си. Готов е да чуе дори най-слабия вик на покаяние и да отговори.

Точно както стори с единия разбойник на кръста. Евангелията разказват, че и двамата разбойници хулеха Исус. Като че ли Той беше виновен за техните престъпления! Лука описва как единият се е покаял и помолил Христос да не Го забравя. На този човек му бяха нужни 6 часа, времето от разпъването до смъртта на Христос, за да забележи, че Исус не е като тях. Той няма вина.

Вероятно му направи впечатление молитвата на Божия Син за палачите Му: „А Исус каза: Отче, прости им, защото не знаят какво правят. И като разделиха дрехите Му, хвърлиха жребие за тях” (Лука 23:34).

Тези 6 часа за безименния разбойник бяха спасителни. Колко часа са ни трябвали на нас, за да предадем себе си в Божиите ръце? На някои часове, на други години, трети се сещат за Бога в края на живота си.

Доналд Блоеш казва: „Макар че Христовото дело е завършено за грешника, то все още не е завършено в грешника”.

Затова Разпети петък е подходящо време да извикаме към погиващия свят.