„Такава радост никога не съм изпитвал”!
Минаха вече много години от онзи ден, в който чух тези думи, изречени от един младеж. Оттогава съм си ги повтарял многократно. Използвал съм ги в проповеди, в разговори, в статии…
Има нещо уникално в тях!
Думите бяха изречени от момче, което беше в тийнейджърска възраст и трудно изразяваше своите емоции пред непознати. Онзи ден го направи. Беше дошъл на богослужението разочарован, наранен и страдащ. През цялото време изглеждаше като човек, който има отчаяната нужда да заплаче, докато няколко дена по-късно не изговори пред голяма група непознати, тези няколко думи.
Вече се досещате, че радостта му не беше предизвикана от получаването на нещо материално, успех на изпит, или вниманието на някое момиче… Радостта му извираше директно от небето и беше породена от Божията милост.
Бог поглежда благосклонно към молитвите на хората и слиза със Святия Си Дух върху тях.
Началото на това действие беше на Петдесятница, когато чакащите и молещи се Христови последователи бяха преобразени с изливането на Святия Дух.
В историята на Църквата след онзи ден има още много съживителни мигове и места.
Спонтанната радост, извираща от първото изречение, е пример за един такъв ден и едно такова място. Миг, в който тъмните облаци над човека се отместват, за да дадат място на Божието действие.
Сигурно мнозина са изговаряли подобни думи, когато са били изпълвани със силата на Святия Дух. Може би много от нас могат да свидетелстват за благодатното действие на Духа в живота си.
И друг път съм присъствал на подобни моменти, в които хора са били под действието на Бог. Те остават в спомените и съзнанието ми като мигове на докосване до Божията слава.
Онзи ден и онези думи обаче са различни. Ще ви кажа защо.
Тогава бях християнин с няколкогодишен стаж. Бях кръстен със Святия Дух. Имах духовни опитности и увереност в Божието спасение по благодат, а не по заслуги. Но отдавна не бях изпитвал нещо подобно. Радост, която не е имитация и кратко емоционално привдигане, а която извира от цялата личност.
Моят приятел сияеше!
Стоях на разстояние и чувах отново и отново думите. Слушах и размишлявах върху смисъла им, и си казвах: „Не трябва ли постоянно да усещам това, което той преживява сега?”
Може би звучи пресилено, но малко му завидях. Завидях му, че моите отношения с Бог се бяха превърнали в нещо естествено, което рядко водеше до подобен фонтан на радост. Защо не изпитвам такава радост в лично общение и общи богослужения? Защо рутината беше заменила емоцията от Божието присъствие?
Връщайки се назад си припомням знаменития стих „Ще ми изявиш пътя на живота; Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, отдясно на Тебе – всякога веселие” (Псалм 16:11).
Нормално е там, където Бог слиза с присъствие и сила, да идва и радост, при това в изобилие. Далеч съм от мисълта, че винаги, когато се молим, хвалим Бог или четем от Словото Му, трябва да бъдем екзалтирани. Сигурен съм обаче, че има неща, които ни пречат да изпитаме радостта и мира, които идват директно от Бог. Те не могат да бъдат имитирани, те разтърсват човека.
Нашите проблеми, грижи, страхове и безпокойства, нашето безразличие, рутина и умора, могат да бъдат част от пречките. Отивайки при Бог, ние всъщност често не сме искрени и не Му доверяваме товара, който носим, а само Му го показваме и си го вземаме обратно.
Към галатяните апостол Павел е доста прям и строг. Нарича ги „несмислени”, понеже след като бяха „започнали в Духа” (Галатяни 3:3), Който бяха получили „чрез вяра в евангелското послание” (Галатяни 3:2), са тръгнали да се усъвършенстват в плътта. С една дума бяха заменили божественото с човешкото, свръхестественото с естественото, Силата с немощта.
Един автор правилно описва това поведение като случай, в който имаш работеща кола, но вместо да се качиш в нея и да завъртиш ключа, да натиснеш педалите и да тръгнеш, я буташ по нагорнището.
Радостта на Бог трудно ще пробие в хора, които са закоравили сърцата си и се усъвършенстват по плът. Отивайки при Бог, трябва да ставаме меки за Неговия допир. Влизайки в присъствието Му, можем да бъдем променяни и изпълвани с радост въпреки обстоятелствата в живота ни.
Когато се говори за Святия Дух, хората като че ли мислят основно за дарбите. Често се хвалим или злоупотребяваме с тях. Възхищаваме се на хората, които са надарени, а забравяме Дарителя.
В последните Си дни Исус говори за Своята смърт, но и дава обещание, че ще изпрати друг Утешител. Само в три глави (Йоан 14,15,16) Господ представя третото Си лице – Святия Дух, като казва, че Той ще пребъдва с нас до века (Йоан 14:16), няма да ни остави сираци (Йоан 14:18), ще свидетелства за Христос (Йоан 15:26), ще ни упътва на всяка истина (Йоан 16:13), ще обвинява света за грях, правда и за съдба (Йоан 16:8)…
Святият Дух не беше изпратен, за да станем по-емоционални по време на хваление и поклонение, а да ни осинови, да ни направи свидетели и да ни учи.
Въпросите, които си задавам днес, след като живее в мен Божият Дух, добър свидетел ли съм, имам ли поведение на Божие дете и уча ли се от Неговата истина?
Бог удържа на обещанието Си! Кога ли не го е правил? Аз държа ли на думата си, която съм Му дал?
Петдесятница не се случи просто, за да не бъдем сами, или за да се чувстваме добре, но за да можем, приели Божията сила, да бъдем свидетели за Него и да изпълняваме Великото Му поръчение.
Опитайте днес да спрете за миг и да се запитате, имате ли още радост от това, че познавате Бог и че Той не ви е оставил сами. Помислете за какво използвате духовната силата, която ви е дал, изпълвайки ви с Духа Си.
Прекрасно е, че Божият Дух е неизчерпаем и ние имаме привилегията да се изпълваме всекидневно с Него!